Знам, че не можете да ми помогнете, но като споделя с вас нерадостния си живот, се надявам поне мъничко да ми олекне.
Майка ми беше много религиозна и след смъртта на баща ми така и не помисли за друг мъж. В почивните дни помагаше в църквата и продаваше свещи. Когато бях на 16 обаче, тя забременя – изнасили я шефът на фирмата, в която работеше като чистачка. Спомням си като вчера как ми го съобщи. Влезе в стаята ми, където учех, и като постоя малко права и мълчалива, изведнъж буквално рухна на леглото ми и се разхълца. Изплаших се, помислих си какво ли не. Чак след половин час, като се поуспокои, ми каза за изнасилването и бременността си. После поиска съвет от мен дали да махне бебето, или да го задържи. Познавах майка си добре и знаех, че ако абортира, ще се самоизяде от вина, защото за нея това щеше да е голям грях. Затова й казах да го задържи. Така на бял свят се появи сестра ми Вера.
Тя беше болнава и капризна. Основно аз се грижех за нея, защото мама нямаше време. Трябваше да работи, за да изкарва прехраната ни, затова аз бях и майка, и баща за Вера. Къпех я, обличах я, разхождах я, хранех я, водех я на детска градина и напълно забравих за себе си. А бях още млада и имах нужда от свой живот, от компания, разходки, любов. Като пораснах още малко, лекарите в поликлиниката до нас мислеха, че Вера е 
мое дете, защото все аз я водех на прегледи и имунизации. Когато тръгна на училище, стана ясно, че има някакви психически проблеми – помнеше трудно, четеше едва-едва. Заради грижите по нея изпуснах няколко години и не можах да кандидатствам, а толкова исках да продължа образованието си! Имах и гадже, исках да се омъжа, но грижата за Вера ми тежеше като воденичен камък, от който нямаше отърване. Накрая си намерих надомна работа и записах да следвам задочно, за да не изпускам от поглед сестра си. Годеникът ми ме чака, чака и си намери друга. А грижите ми за Вера продължиха.
Тя беше хубава и красотата в комбинация с недоразвития й ум още повече утежняваше проблемите й, защото ставаше лесна плячка за мъжете. Понякога бягаше от училище и отиваше да се разхожда край реката или пък излизаше да хвърли боклука и не се връщаше. Водеха ни я след два-три дни с дрехи на парцали, но не казваше нито къде е била, нито какво е правила.
Някак завърших университета и започнах работа в голяма фирма. Мама най-сетне се пенсионира и остана вкъщи при Вера. Едва тогава се осмелих да правя планове да заживея самостоятелно и да създам семейство. Но не ми било писано. Оказа се, че сестра ми се е забъркала с някакви момчета от квартала, които, възползвайки се от наивността й, я пращали да примамва похотливи старци в една изоставена къща, а после ги ограбвали. Хванали ги, но в клопката влязла и Вера. Голям зор видях, докато я отърва, и тогава за пръв път се наложи, вече с медицински прегледи и документи, да я освидетелствам и да доказвам, че не е добре психически и не може да отговаря за постъпките си. Майка ми не издържа на всичко това – тя, милата, виждаше какво ми е причинила с раждането на сестра ми и непрекъснато се тюхкаше. Получи два инфаркта един след друг и си отиде, а аз останах да си скубя косите и да се чудя какво да правя оттук нататък.
Една вечер, няколко месеца след смъртта на мама, заварих Вера в хола, пльосната пред телевизора с чиния сандвичи и шише кока-кола пред себе си. Направих й забележка, че яде по никое време и не чака да направя свястна вечеря, за да хапнем заедно. А тя, с пълна уста, без да откъсва очи от екрана, заяви, че трябва да яде непрекъснато, защото е бременна, а бременните хранят двама души и имат голям апетит. Сърцето ми заби на пресекулки, устата ми пресъхна, защото разбрах, че за пореден път животът ми ще се обърка. Спрях телевизора, седнах срещу нея и поисках обяснение. Вера си дояде сандвичите спокойно, доизпи си колата и промърмори начумерено, че била вече голяма и нямало защо да ми дава отчет за постъпките си. Щяла да си роди детето и да си го гледа…
В онази нощ плаках, крещях, тръшках се като ранено животно. Що за съдба беше моята – цял живот се въртях около Вера, а сега ме чакаха грижите и около нейното бебе. Кой щеше да ми обърне внимание с такова тежко семейство? Сутринта станах, изкъпах се, гримирах се и тръгнах на работа с една-единствена мисъл: няма да се дам така лесно и няма да казвам като майка си – каквото дал Господ! Решила съм да заведа сестра си на преглед и ако плодът е още малък, ще настоявам за аборт. Ако не, ще търся социална помощ. Ще се моля, ще плащам дори, ако се налага, но искам най-после нещо и за себе си от този живот!
Красимира
Пишете ни и вие на e-mail po.krasivi@gmail.com
Leave a reply