Животът ми така се стече, че започнах да работя веднага, след като завърших икономическия техникум. Първата година не ме приеха студентка и преди да кандидатствам отново, родителите ми катастрофираха тежко. Баща ми остана инвалид, а майка ми пипна някаква страхова невроза, която я направи половин човек. Парите не стигаха за нищо и за редовно следване не можех и да помисля, затова записах счетоводство задочно.
Налягах си парцалите, както казваше дядо ми, във фирмата, където ме товареха като магаре. Мълчах и изпълнявах, защото от шефовете зависеха всичките ми отпуски – и за очни, и за изпити, и за почивка, и за грижите покрай нашите. От 19 до 60 г. животът ми изтече скучен, равен, по един и същ график. Единствена радост и удовлетворение са синовете ми – не можах да се насладя на детството им, защото и двамата отрано
Нито пари изкарвам, нито си почивам
тръгнаха по ясли и градини, но поне съм щастлива, че станаха истински мъже.
Като се роди първата внучка, взех дори неплатена отпуска, за да помагам на снаха си. Същото направих и като се роди детето на другия син. За близнаците на големия цели два месеца отсъствах от работа. Не съжалявам, макар че с години карах без истинска почивка – обичах и своите момчета, и жените им, и внуците. Всичко – и време, и пари, и сили – давах за тях. С годините мъжът ми спря да мърмори и се примири. А аз си мечтаех само за едно – да доживея пенсия. По моите изчисления тогава вече всички щяха да са достатъчно пораснали, за да нямат нужда от мен. И си обещах на стари години да наваксам всичко, пропуснато преди.
Сметките ми обаче излязоха без кръчмар. Оказа се, че ако съм потривала ръце и съм си чакала свободата, всички от семейството ми с четири очи са гледали да ми дойде времето за пенсиониране. Още щом поляхме събитието в един приятен ресторант в квартала, малкият син и жена му оставиха адаша Ради и си тръгнаха първи, защото на следваща сутрин с ранен полет заминаваха на ски в Австрия. Момчето е кротко и послушно, не ми е пречило изобщо, но ми докривя, че дори не ме попитаха имам ли планове, които те можеха да объркат. И Ради, както се казва, повлече крак. Големият син, да не остане по-назад, след две седмици ме привика у тях да гледам трите деца, за да може той да заведе жена си на екскурзия във Франция, която й обещавал от години. И с това се справих – близнаците са малко по-опърничави, понякога ни се водят, ни се карат, но внучката им взела страха и през цялото време ми помагаше. Слава Богу, здрави дочакахме да се върнат родителите им…
Не се оплаквам, но оттогава и досега – средата на лятото, аз съм баба на повикване. Не знам как съм се справяла преди, когато работех, но сега ми идва нанагорно. Всички ме дърпат, всички си мислят, че нямам работа, по цял ден се чудя по кои молове и пазари да тръгна и бързат да ми намерят смислено занимание. Никой не ме пита добре ли съм, уморена ли съм, дали нямам среща с приятелка или ще готвя любимата имамбаялдъ на баща им. Нито на синовете, нито на снахите им идва на ума, че може да ми се ходи на море или на риба с мъжа ми, или на някоя кратка организирана екскурзия – до Истанбул, Крушунските водопади или Седемте Рилски езера например. Честно да ви кажа, пишман станах, че се пенсионирах. Преди пак нямах мира от никого и от нищо, но поне пари изкарвах. А сега какво? На баир лозе! Защо ли ми беше?!
Рада
Пишете ни и вие на e-mail po.krasivi@gmail.com
Add comment