Стела е от хората, които са се отрекли от живота си, за да помагат на другите. Споделяла ми е, че до 34-ата си година се е мислела за галеница на съдбата и никога не е предполагала, че един ден ще разбере какво е ад. Била пълна отличничка от първи до дванайсети клас и завършила училище със златен медал. После я приели право и до завършването на университета получавала само петици и шестици. След дипломирането се омъжила за свой колега и когато се родил синът им, били най-щастливото семейство на света. Тя гледала момченцето до третата година у дома и с нежелание тръгнала на работа. Не можела да се откъсне от своето съкровище.
Когато детето станало на 6, един ден й се обадили от детската градина. Съобщили й, че синът й е припаднал и го откарали в „Пирогов“. Тогава започнал кошмарът. Диагнозата, която чула, подкосила краката й, защото надежда за детето й нямало. През следващите 6 месеца тя неотлъчно била до него. Водела го по изследвания, дори обиколили няколко клиники в чужбина, но безуспешно. Един есенен ден, ненавършил още 7, синът й се превърнал в купчина пръст и надгробен камък. В този миг, в който и последната шепа пръст била хвърлена там, откъдето никой не се връща, животът сякаш си отишъл и от нея. Не виждала, не чувала, отказвала да се
храни. Вцепенението продължило цели две години, когато съпругът й, който не могъл да понесе мъката на жена си, я напуснал. Не че не я обичал, решил, че нито може да й помогне, нито може повече да я гледа такава. Самотата сякаш я отрезвила. Тогава събрала всички играчки на момченцето си и ги занесла в една от клиниките, в която го лекували, и когато видяла очите на малките пациенти, на тръгване вече знаела какво ще прави оттук нататък.
Записала да учи за медицинска сестра. Късно й било вече да става докторка. Бързала да навакса пропуснатите две години от живота си и да подари всички, които й остават, на децата, които се нуждаят от лечение. Завършила и започнала в едно от тежките отделения на голяма болница. Независимо дали била на смяна или не, тя не си тръгвала от там. Денем и нощем стояла при своите рожби, както ги наричала. Давала всичко от себе си, за да облекчи страданията им, четяла им, разказвала им истории, които сама измисляла, усмихвала се и най-важното – давала им надежда и ги учела да обичат живота и да се борят за него. Помогнала на не едно дете с грижите, с добротата, с усмивката си, а малките и родителите им я наричали Нашият ангел. Тя самата вярвала, че е ангел – на живота, не на смъртта.
Когато я попитах докога ще я кара така и няма ли да помисли за себе си, ме погледна с недоумение. После каза, че така разбира живота – по начина, по който го живее, и друг не иска. А когато не е в състояние вече да се справя със задълженията си, ще отиде в някой приют и отново ще помага на хората в нужда. И добави: „Адът да изгубиш дете те обръща към болката на другите и забравяш за себе си.“
Leave a reply