От месеци се въртя в омагьосан кръг. Не стига, че не мога да намеря изход, а и непрекъснато ме измъчва чувство за вина. Затова реших да споделя проблема си.
Повече от 30 г. с мъжа ми Божидар живеем в столичния квартал „Дружба“. Някак наведнъж населихме блока, почти всички бяхме млади семейства с малки деца, бързо се сближихме. Времето сякаш хвръкна, отлетяха синовете и дъщерите ни. Едни изпратихме в чужбина, други заживяха самостоятелно. Немалко апартаменти се продадоха и дойдоха непознати хора. И с тях общуваме, но не е, каквото беше преди.
В една от гарсониерите в съседния вход се настани жена със сина си Калоян. В началото ми се сториха малко странни, особено момчето. Изглеждаше на около 20 г., уж възпитано, поздравява, но все гледа в земята и не общува с никого. Чудех се учи ли, работи ли, защото все се мотаеше край блока. Аз работя на смени и го засичах по всяко време.
Една сутрин се прибрах от дежурство и се учудих, че мъжът ми още не е тръгнал за работа. Направи ми знак тихо да отида при него в кухнята. Учудих се, защото синовете ни не бяха в София. Божидар обаче ми каза, че в детската стая спи… Калоян. Разказа ми, че предишната вечер се видял с приятели, забавил се и като си дошъл, намерил момчето пред входа – проснат на стълбите, неадекватен, треперещ. Станало му ясно, че е надрусан, и от опитите да говори с него разбрал само да не го води у тях. Затова го прибрал у нас. Не се стърпях и му извиках луд ли е да прибира чуждо дете в такова състояние. Божидар ме погледна сащисан – как съм можела да си помисля, че ще го остави безпомощен на улицата посред нощ! Беше прав, но аз съм работила години в спешно отделение, какво ли не са видели очите ми, какво ли не ми е минало през ръцете. Като знам как може да свърши една такава история…
Скочих и надникнах в детската – слава Богу, Калоян спеше.
Ето това се повтаря месеци наред – вечер, като го види изпаднал някъде в квартала, Божидар го води вкъщи. Ако щете, вярвайте, но едва дочаквам да се събуди, и го отпращам да си върви. Мъжът ми казва, че съм лоша. Може и да е прав, но аз ужасно се страхувам за това дете. Мисля, че ще умра, ако се случи нещо в моя дом. Нагледала съм се и на страдания, и на смърт, мисля, че съм корава жена, но това няма да го понеса. От друга страна, като си помисля за майка му, сърцето ми се къса. Сама влачи товара – баща му не го е виждал от десетия му рожден ден, а тя я има 45 кг, я не. Работи, дебне го, лекува го… Не е за приказка.
Ама мен тази отговорност ме смазва. И не стига това, а като изпратя Калоян да си ходи, едва отдъхнала от страховете, ме натиска вината. Питам се лоша ли съм, безсърдечна ли съм, или съм малодушна? Така повече не мога. Кажете ми къде греша и как да помогна.
Стоянова
Можете да ни пишете и вие на e-mail po.krasivi@gmail.com
Leave a reply