Здравейте.
Пише ви една жена на 33, разведена, с едно дете, която започна живота си начисто. За съжаление осъзнах грешките си твърде късно. Повечето не мога да поправя, но пък знам, че втори път няма да ги допусна.
Причината за развода ми с Радо бях аз. Дъщеря ни беше на 2 години и вече ми беше писнало да стоя вкъщи, да пера детски дрешки, вечно да съм недоспала, омазана с пюрета и изнервена. Дразнех се на мъжа си, че ходи на работа, чаках го с нетърпение да се върне и да почне да готви, защото покрай ангажиментите с детето аз не успявах да приготвя вечеря. Понякога той миеше и чиниите, натрупани през деня, и пускаше прахосмукачка, а аз се чудех как да се заям с него. И през ум не ми минаваше, че той цял ден е бил на работа, че това, с което се занимава, изисква пълна концентрация, че му е напрегнато и отговаря за куп народ. А като се върне у дома, му се иска да си почине, жена му да го посрещне с усмивка и топла вечеря. Тогава за жалост не осъзнавах това и само търсех повод да се скараме.
Разделихме се и вината беше моя
Един ден му се развиках – вече не помня за какво. Той обаче запази спокойствие и още повече ме вбеси. Аз крещях, а той мълчеше. Наричах го идиот, простак, нещастник, на всичкото отгоре в това време дойде майка му и стана свидетел на всичко. Не се намеси, само взе детето и го заведе в другата стая. Час по-късно аз си грабнах багажа и се обадих на майка си в Плевен да идва и да ме прибира от София. После подадох молба за развод и набързо се разделихме.
Първите седмици след развода бях в някаква еуфория и ходех по дискотеки и кафенета като отвързана. Оставях малката на нашите и бързах да наваксам двете години изолация от социалния живот. После малко по малко се върнах в действителността и разбрах каква глупост съм направила. Нямаше обаче как да върна времето назад. Радо започна да ми липсва все повече, но знаех, че той няма да иска да се съберем отново.
Не можех обаче да си представя, че ще мога да живея без мъж до себе си. Не съм от жените, които могат без постоянен партньор. И точно тогава съдба ли беше, не знам, срещнах Боян – първата си ученическа любов. И той като мен се беше развел и се беше върнал в Плевен от София. Старата тръпка се върна и някак съвсем естествено се събрахме и заживяхме заедно. Той прие детето ми наистина като свое и не можеше да му се нарадва. В същото време много тъгуваше за своето момиченце, почти на възрастта на моята Дара, защото бившата му жена не му позволяваше да я доближава дори. От това, което ми разказваше, сърцето ми се свиваше, защото в нея виждах себе си. И ми стана още по-тъпо. Една вечер преглътнах гордостта си и се обадих на Радо. Поисках му прошка за всички простотии, които съм правила, за всички обиди. И повече никога не направих проблем, когато той искаше да дойде до Плевен, за да види дъщеря ни, нито пък го връщах, когато искаше да я вземе в София за седмица. И повярвайте, олекна ми. А най-важното е, че Дара всеки път грейва, когато баща й иска да я чуе по телефона и вече не плаче, както плачеше преди.
Дано някой отвори очите и на бившата на Боян, защото от начина, по който се държи с него, страда само детето им. А децата не бива да стават заложници във войната на родителите си.
Мариела
Пишете ни и вие на e-mail po.krasivi@gmail.com
Add comment