И аз като всички исках да имам нормално семейство, добри и уважителни деца, отговорен, любящ съпруг. За съжаление успях само с децата, да са ми живи и здрави – и двамата от година и нещо работят в чужбина. А Георги отдавна ми е съпруг само по документи.
Животът ми се стече така, че в счетоводната къща, където започнах работа, се оказах най-добрата. Шефовете оцениха знанията ми и всеотдайността ми към фирмата и не след дълго ме направиха шеф на отдел. Налагаше се да работя по 9-10 часа всеки ден, често и в събота. От сметки и баланси главата ми пламваше и
Вече не искам да бъда с него
неделята не ми стигаше за почивка. Всъщност то не беше и почивка, защото домакинската работа само мен чакаше – пране, гладене, готвене, чистене…
По това време съпругът ми остана без работа. Уж редовно се явяваше на интервюта и го одобряваха, а все някой друг назначаваха.
Така минаха още 4 години, през които той съвсем се отпусна, и вече му беше все тая дали ще работи. Жена му носеше достатъчно пари вкъщи и не му трябваше да се зори. Децата също свикнаха, че мама е тази, която дава джобните, а тати, горкият, все няма, защото е безработен. В желанието си на никого нищо да не му липсва, не се замислях в какъв паразит се превръща Георги. Успокоявах се, че поне децата, като се приберат от училище, баща им е край тях – да напишат домашни, да поиграят заедно…
Понякога Георги се правеше на загрижен за семейството ни и отскачаше до супермаркета да напазарува нещо, а на излизане взимаше торбата с боклук, да я изхвърли. Това беше помощта му. Нито веднъж не хвана прахосмукачката, не изми банята, не сложи прибори и чаши на масата преди вечеря, за да ме отмени. Все на мен чакаше. Чакаше и друго – някой познат да му се обади и да му предложи работа, защото той отдавна беше спрял да търси. И се случи.
Един ден звънна негов бивш съученик, че търсели шофьор за шефа на фирмата им. Мъжът ми много се зарадва, каза „да“ и след седмица започна. На мен обаче ми стана още по-трудно, защото Георги хем отсъстваше с дни от нас, хем не се видя с пари. Взимаше чисто 500 лева, които отиваха за цигари и бира с приятели вечер. Наложи се да поема счетоводството на още две-три фирми, за да има за уроци за момчетата, дрехи, храна, сметки… Всичко!
Така една сутрин се събудих на 40. Погледнах се в огледалото и видях, че от онази лъчезарна и усмихната Таня нищо не е останало. Бръчките бяха станали по-дълбоки, сенките под очите от недоспиване още по-големи, а кръвното, което започнах да вдигам през ден, незабавно ме отведе при джипито. Към всички „красоти“ по лицето добавих и хапчета за кръвно.
Една вечер не издържах и се развиках на Георги, че повече не издържам физически. А той си отвори поредната бира, усмихна се ехидно и каза: Ами, нали вие, жените, искахте еманципация – ето ви еманципация! Знаеш как се печелят пари и го правиш успешно. Какво още искаш, че напоследък си все недоволна?
Нямах желание да му отговарям. Нямам желание дори да го виждам вече. Не искам нито повече пари да печеля, нито имоти да купувам. Искам само да бъда жена, просто жена. Да чуя две мили думи от него, да ме целуне за лека нощ, да ми каже: „Добро утро, мила!” Нищо друго не ми трябва. Дори еманципирана жена не искам да бъда, просто животът ме принуди да стана такава.
Добре поне, че големият ми син завърши гимназията и замина с приятелката си за Англия. Казва, че там ще запише нещо да учи. Малкият и той го последва. Работят и двамата и финансово вече не ме натоварват, но аз остарях. На 45 години съм, а се чувствам похабена и съсипана. За разлика от Георги, който младее и човек не може да му даде и 40.
Мисля си напоследък – колкото и да ми остава, аз не желая да живея по този начин. Децата се оправят сами, за какво ми е да продължавам да влача търтей на гърба си? Дори няма значение дали ще се разведа или не, искам просто да съм сама. Не знам обаче синовете ми как ще приемат решението ми. И това е най-голямото ми притеснение, дали ще ме разберат.
Таня
Можете да ни пишете и вие на e-mail po.krasivi@gmail.com
Add comment