Здравейте! Както всички, така и аз искам да споделя своите радости и ядове.
По професия съм ветеринар и работих по разпределение в едно поповско село, където останах 6 години. Работа имаше много, момичета – също. Аз бях млад, сериозен и отговорен, затова получавах и награди, и интерес от девойките. Сърцето ми спечели Цонка. Тя учеше във Варна за медицинска сестра и след като завърши, се оженихме.
Заедно се преместихме в Търговище, защото тя живееше там при леля си и чичо си, които нямаха деца. Не бяха я осиновили, бяха я приютили. Първите четири години от нашия брак бяхме щастливи и четиримата – ние с жена ми и роднините й живеехме в жилище, дадено от общината. После купихме апартамент на мое име, на жена ми и на леля й. Междувременно се родиха и децата. През зимата при нас идваше тъщата с втория си мъж. Също и на Цонка баба й от село, която заемаше леглото на дъщеря ни, а тя спеше между нас с жена ми. Синът поне си оставаше в 
своя креват. Така се събирахме 8 човека! С други думи – по шест месеца в годината се тъпчехме като сардели в консерва. Аз, завряният зет, бях най-онеправдан и винаги потискан.
С жена си и децата ни живях 27 години. През цялото време обаче леля й все се месеше в семейните ни работи, подучваше я да прави щуротии, предизвикваше караници между нас. Аз работех и плащах, за да изучим децата, после да построим апартамент на сина, а този, в който живеехме, прехвърлихме на дъщерята. Жена ми – първа, втора, нощна смяна… Започна при мен да не ляга, все беше уморена. Накрая подаде молба за развод, а аз тръгнах по квартири. От онова гнездо на оси излязох само с дрехите на гърба си. Съветът ми към младите мъже е: заврян зет ли си, да знаеш, че при много хора не може да се живее. А и твоята, ако се влияе от своите и тръгне да се оглежда за друг, не те чакат добри дни.
Почти 20 години изкарах сам и самотен. Една жена от Попово, която си търсеше другар, чрез познати стигна до мен. Събрахме се с Данка за съвместно съжителство – две пенсии са повече от една и бяха добре дошли. По едно време обаче тя каза, че аз трябва да й давам всичките си пари, защото за нея има кой да се грижи – дъщеря й, която живее в Русе, а мен никой няма да ме погледне. Посъветва ме също да си подам документи за старчески дом, че то и за там се чакало. Кака ми била – на 80 г., трябвало да я слушам на моите 77… Разделихме се в деня, в който каза, че ми е събрала багажа, с нея повече не се живееше.
Като се прибрах в своето село, научих доста подробности за Данка, но вече беше късно. Знаели хората, но не смеели да ми кажат, не искали да се месят. Нека си е жива и здрава жената. Аз и сам мога да си сготвя една каша и да се нахраня, няма да се затрудня и да се изпера. Засега се справям – дано и за мен да е живот и здраве.
Вярно е, драги приятели, че често с първата жена не се живее докрай. Толкова истории съм прочел за изтормозени, изнасилени, бити и ругани жени. Както и за нещастни мъже. В ХХI век живеем, а изродите се множат. Каква е тази работа!? В днешно време рядко има щастливи семейства. Не оправдавам онези, които търпят тормоза. Осъзнавайте се, хора, докато е време. Ориентирайте се и ако не върви, дим да ви няма. Насила хубост не става. Не се надявайте, че ще промените човека до вас. Не се лъжете. Всеки носи кръста си, затова внимавайте. И дано Господ да ви помага!
Стефан
Leave a reply