През август тази година Златка преживя най-тежката загуба за една жена. В края на осмия месец на бременността тя загуби бебето си – първото, за което бленуваше от няколко години, когато срещна любовта, и за което така радостно информираше всеки ден приятелите си в социалните мрежи. Стотици й съчувстваха и плакаха с нея след жестоката загуба, но и не бяха малко ледените сърца, които потърсиха дори в болката й опит за PR. След шока Димитро-за предпочете да се скрие от света. Единственостите подробности, които сподели преди това, бяха, че причината за смъртта на плода са били сърдечни проблеми, както и че се е престрашила да види мъртвото си дете. Сега, 4 месеца след кошмара, тя се опитва отново да стъпи на краката си и да продължи напред. За първи път пред Story Злати се опита да се гърне отново към онези най-страшни часове, когато разбрала, че сърчицето нa детенцето й не бие, за болницата, кой е бил до нея в тези месеци, за предателството и истинската приятелка… И за това има ли надежда и кога отново ще се опитат с Миро да имат рожба.

Кak се чувстваш, възстанови ли се физически и психически след тежката загуба, която преживя?

ЗЛАТКА: В началото беше много тежък период. Никой не знае какво ми минало през глава, само аз си знам. Аз съм го носила това бебе, ритало в мен и ми е било толкова хубаво. Толкова го исках. Но никого за нищо нe обвинявам. Аз съм силно вярващ човек и съм сигурна, че така е трябвало да стане. Една приятелка ми казва, че е било дух, на който му е оставало да живее толкова – 8 месеца. Бебето ми почина заради проблем със сърцето и най-вероятно щеше да има такива, ако се беше родило живо. Колкото и страшно да звучи, може би това е бил по-добрият вариант… Мисля, че Господ ме е запазил.

Сигурно ти е много тежко да се връщаш назад, но може би никога няма да го забравиш. Какво се случи в онези последни дни, когато разбра, че бебето ти не е живо?

ЗЛАТКА: Да, няма как и да го забравя. Това беше моето първо дете. Оставаха ми 3 седмици до термина и почувствах, че нещо не е наред. Два дни не ми беше добре, станах двойна, краката ми се подуха, не можех да обуя никаква обувка. Чувствах, че и бебето не мърда както трябва, защото преди много силно риташе. Казах си – как няма да го чувствам, то вече е голямо! Като че ли нещо ме бутна отвътре и отидох на преглед. Като видях монитора на ехографа, лекарката ме попита: „Разбираш ли какво виждаш?“ И аз казах: „Да. Виждам, че сърцето не работи…“ Тя отвърна:

„Да, Злати, детето е починало.“ Трябваше да постъпя веднага в болница, не можеше да стои дълго в мен, за да не получа натравяне на кръвта. Първоначално лекарите пробваха да го родя по нормалния начин, но не успях. И след 15 часа мъки ме оперираха. Бях със спинална упойка, не ми подейства добре, имах чувството, че се задушавам. И решиха да ме приспят, сложиха ми маска. Загубила съм доста кръв, защото разрезът е бил голям – бебето е било доста едро, 1 кг и 40 см. Като говоря, няма как да не се разплача… Аз го видях. Първо казах, че не искам, после се реших. Видях го, беше съвсем готово бебе за гледане. Ако това се беше случило в началото на бременността, ако беше само зародиш, може би нямаше да е същото. Но като видиш едно бебе, готово за гледане, безжизнено, тогава си даваш реална представа какво си загубил! Спомням си устните му, едни такива червени, големи…

Бебето има ли гроб?

ЗЛАТКА: Не. Когато настъпи такава смърт при плод, го кремират.

Запази ли някакъв спомен от него?

ЗЛАТКА: О, разбира се, пазя всичко – теста за бременност, снимките от ехографа, изследванията. Сложила съм ги в една папка, която не отварям. Все някой ден ще я отворя. Тя е при нещата, които бях приготвила предварително за детето. Като се прибрах от родилния дом, прибрах абсолютно всичко – сложих го на терасата и го покрих. Надявам се един ден да го използвам…

Злати, няма начин да не си се питала – защо ми се случи това, защо точно на мен? Допускаш ли, че може да си станала жертва на някаква злонамерена, свръхестествена намеса от друг човек?

ЗЛАТКА: Когато загубих бебето, много хора ми писаха да отида на гледачка, че сигурно имам магия, но аз не вярвам в такива неща. Вярвам в лошата енергия, ако някой мисли лошо за мен. Не съм се предпазвала по никакъв начин от това. Може би най-голямата ми грешка, която няма да повторя при втората ми бременност, е, че споделях и говорех много. И Миро се е заканил – каза ми, че като забременея втори път, изпраща ме някъде, да стоя там до края, никой да не ме види и чуе. Вързала съм си сега червен конец, чета си молитви вкъщи и ходя на църква. Моят биологичен баща беше много вярващ и беше иконописец. От него имам една много красива икона, от мед, година и половина я е правил, отзад има написана молитва. Може би станах още по-вярваща, откакто ми се случи това… Не знам, човек опитва в такива моменти да се опре на нещо.

Кои са хората, които бяха дo теб в това изпитание?

ЗЛАТКА: Искам да благодаря на едни много важен за мен човек -Злати Демирова. Тя е моя приятелка от Варна, която беше до мен в най-тежките мигове, освен Миро и майка ми, разбира се. Изключително благ и смирен човек. С нея се познаваме от 2009-а г. и не се виждаме и чуваме често, но се оказа, че именно на нея мога наистина да разчитам. Когато ме приеха в болницата, тя веднага хвана самолета и беше още на същия ден в София. Миро я докара и й позволиха да остане при мен, беше неотлъчно до леглото ми, една седмица. Тя е фризьорка, гледа си сама детето, грижи се и за баща си и определено и е коствало много да зареже всичко и да е с мен. Има достатъчно хора, които ми се пишат за приятелки, но когато имам нужда от тях, ги няма. Гадно е! Аз нямам нужда някой да ме съжалява, имам нужда да ми се дава кураж. Но никоя от „приятелките“ не беше до мен, когато загубих детето, само това момиче. Колкото повече хора срещам, толкова повече се сблъсквам със злоба и глупост!

Какво още разказа Злати за най-ужасния етап от живота си, четете в последния брой на сп. STORY.