Любовта и разделите ни с Джони са пример за това как съдбата може да измъчва и да се шегува, когато си избере някого. Тя прави с нас каквото реши.

Фирмата, в която за първи път започнах работа, имаше три офиса в центъра на Варна. По няколко пъти на ден ги обикалях – добре, че бяха наблизо. Веднъж, пред един от входовете, се сблъсках с Джони – носех в едната си ръка кафе, с дру­гата отключвах и точно в този момент той натисна вратата от вътрешната стра­на. Отдръпнах се, но залит­нах и го полях с кафе. Зада­вих се от притеснение, не спирах да се извинявам, а той каза, че приема само едно – който чупи – купи, кой­то цапа – пере. Усмихна се и си тръгна. Не изпрах риза­та му, но след седмица-две отново се засякохме и тога­ва разбрах, че неговият офис е срещу нашия. Не знам кога започнах да взи­мам всички „курсове“ дотам, само и само да го видя. До­ста време се срещахме, по­здравявахме се и се разми­навахме. Докато веднъж през зимата той не предло­жи да ме закара вкъщи. Цял час седяхме в колата, гово­рехме, смеехме се, накрая се стоплихме с целувка и той си отиде.

Бяхме заедно повече от година и дори бяхме започ­нали да говорим сериозно -аз за брак, той – за дете. Точ­но тогава го изпратиха в офиса в София. Беше лудост да го последвам. Обещавах­ме си, че всичко ще е както преди, но не се получи, ма­кар че много се обичахме. 1/1 двамата усещахме как се отдалечаваме. Една вечер нервите ни не издържаха -Джони си беше дошъл за уикенда и вместо да си на­правим празник на душите, се скарахме, наговорихме си глупости и обиди. Въобразихме си, че няма да ни пука, ако се разделим, и го направихме.

Година по-късно чух, че той се е оженил и се е уста­новил в Пловдив. Поревах си, но после му пожелах да е щастлив. Едва тогава се отърсих от всичко преживя­но и си отворих очите за хо­рата, които бяха около мен. Колегата Косьо беше от упо­ритите свалячи и аз най-сет­не забелязах, че е готин, ве­селяк, има лек характер и сериозни намерения. След няколко месеца заживяхме заедно, без планове и без уговорки. Тъкмо бях подре­дила чувствата и живота си, когато заминах служебно за Пловдив и там Джони само дето не ме отнесе на една пешеходна пътека. Като го видях, сърцето ми се пре­обърна. Той разроши коса­та ми и ме разцелува – така правеше преди. Видя сму­щението ми и „за да оправи нещата“, каза, че след месец се прибира във Варна. О, не! – това исках да извикам, но замълчах и опитах да се ус­михна. Излъгах, че нямам време дори за кафе, и побързах да се разделим. Само че не можах да го из­гоня от мислите си.

Много добре знаех къде живее във Варна и напук на разума, краката сами ме во­деха натам. Когато след вре­ме го видях, исках земята да се отвори и да ме погълне -водеше за ръка красиво мо­миченце, а до тях се движе­ше руса жена. С нея наисти­на бяха впечатляваща двой­ка. За сетен път дъхът ми спря от болка и си повторих, че Джони е минало. За да ме опровергае обаче, след два дни той ме чакаше пред офи­са. Уговаряше ме да се ви­дим насаме и да решим как­во ще правим! То нямаше нищо за правене, макар че Джони не беше сключвал брак с майката на дъщеря си. За да приключим възможно най-бързо, при­знах, че живея с друг и ще имам дете. Тогава не бях си­гурна в последното, но ме­сец по-късно вече знаех, че съм бременна. А така ми се искаше Джони да е баща на бебето ми…

Той трудно понесе нови­ната – нацупи се, все едно съм му изневерила, и пре­стана да ме търси. Трудно ми беше, защото още го оби­чах, но знаех, че това е един­ственият начин най-сетне да се разделим. Косьо беше най-милият мъж и грижовен баща, когото бях виждала. Трепереше за мен и детето и покрай всички вълнения аз почти забравих любовна­та история с Джони.

Два месеца преди да родя, с Косьо избрахме по-голямо жилище и заведохме сина си там направо от ро­дилния дом. На първия му рожден ден с Косьо се оже­нихме. Станахме истинско семейство и заживяхме спо­койно и щастливо. До нача­лото на пролетта, когато една вечер, докато събирах прането от терасата, видях пред отсрещния блок да паркира… Джони. Внима­телно разузнах всичко – жи­вееше с жена си и дъщеря си точно срещу нас. И поне­же ние сме на по-висок етаж, мога да ги наблюда­вам, защото те рядко пускат щорите си. Но ми е болно и не бива да го правя.

Не е за вярване – душата ми отново е объркана, ста­рата тръпка се събуди и с Джони пак сме на една ръка разстояние. Това е жестоко наказание!

Момичето на Джони

Открихме се след 50 години раздяла