Като дете наивно вярвах, че дядо винаги ще е до мен и ще ме подкрепя в труден момент. Докато сме млади не се замисляме, че животът е само миг – днес сме тук, а утре?!

Още не знаех, че празнуваме Нова година за последен път заедно с дядо. На сутринта двамата пихме кафе и закусихме. Съвсем обикновени неща, но са се запечатали в паметта ми като издялани с длето. И знаете ли, оттогава никога не закус­вам. Малко по-късно той влезе в банята, след минути се стро­поли на плочките и плисна кръв от устата му. И досега в ушите ми звучи пронизителната сирена на линейката и виенето на кучето. Изглежда и то разбираше, че изпраща дядо за после­ден път. Когато усещаш, че губиш някой близък, светът сякаш се срутва върху теб.

След като погребахме дядо, залитах едни и не знаех къде се намирам. Той беше единственият, който ме обичаше и се грижеше за мен. Единственият човек в света от хищници, който ме заобикаля. Боря се да оцелея, но я няма „дядовата ръкавичка“
да се гушна на топло и сигурно в нея. Студено и страшно е. Питам се: как ще продължа и при кого ще намеря утеха? Душата ми е рана и едва ли времето ще успее да я излекува.

Б. Георгиева

Сънувах как мама я прибира при себе си