Мъжът ми ме изпращаше сутрин за работа вместо с целувка за довиждане с гневни реплики от типа:
– Гласиш се по цял ден пред огледалото за работа, а у дома си дрипава като Пепеляшка. Занемаряваш и домакинството.
Това не бе вярно. Домът ни бе красив и подреден, а вечер винаги посрещах мъжа си с топло ястие. Прииска ми се да отвърна на забележката му, но замълчах. Щяхме да започнем поредната караница. Чувствах се уморена и нещастна. За първи път се замислих за развод. От година отношенията ни бяха крайно обтегнати. Бях опитала всичко, за да спася семейството ни. Върху мен тежеше цялото домакинство, пазаруването, готвенето, чистенето…
Някога се обичахме и бяхме щастливи.
C Андрей се запознах случайно в галерията, в която навремето работех. Беше любов от пръв поглед. Уверени в чувствата си, ние се оженихме още същата година. Настаних се в неговото жилище и продължих да работя. Мъжът ми учеше за строителен инженер.
– Сега живеем от твоите пари, Криси, но един ден ще се реванширам – казваше той. Андрей завърши, постъпи в 
голяма строителна фирма и печелеше добре. Малко по малко започнахме да събираме пари, теглихме кредит и купихме апартамента, в който заживяхме. Мечтаехме за деца. Бяхме щастливи и влюбени. Всичко между нас беше наред до деня, в който ми се обади моята приятелка Евелина. Тя работеше в администрацията на един хотел. Търсели за уикенда хора, които да работят почасово. Съгласих се. Отговарях за настаняването на гостите. За два дни работа спечелих доста добри пари. Андрей остана приятно изненадан. Следващия уикенд отново ме повикаха. Искаше ми се да постъпя там, но нямах нужния ценз, за да ме назначат на постоянно място. Реших да запиша специализация по хотелиерство и напуснах предишната работа.
Андрей се съгласи да следвам, но с голямо нежелание. Длъжна съм да призная, че без неговата подкрепа нямаше да се справя, защото той пое част от моите ангажименти у дома, докато учех. Дипломирах се и постъпих в администрацията на същия хотел. Сега, когато и двамата с Андрей печелехме добре, заживяхме по-нашироко. Купихме си кола, но предприятието на Андрей престана да функционира и той остана без работа. Издръжката на дома падна на моите плещи. С малко допълнителна работа бях в състояние да издържам и двама ни.
Андрей остана повече от година без работа.
Отношението му към мен в този период се промени. Стана раздразнителен, все по-рядко получавах неговото внимание и подкрепа. По цял ден лежеше и четеше книги. На моменти проявяваше отблъскваща студенина. Отдъхнах си, когато най-после намери някаква почасова работа. Надявах се, че ще си върне спокойствието си, но напразно.
Андрей се бе озлобил към мен.
– Ето, че милото и толкова естествено момиче, в което някога се влюбих, сега се превърна в натруфена кукла с превзети дрехи – повтаряше той.
Не можех да ходя на работа по дънки. Длъжността ми изискваше да се обличам стилно и строго.
– Не разбирам защо трябва да се гласиш за чуждите хора. Може би се надяваш някой клиент в хотела да те хареса и да подсигури живота ти? При теб мъжете са костюмирани, а не изпаднали инженери като мен – мърмореше непрестанно Андрей.
Укорите му бяха неоснователни. Повишиха ме в шеф на администрацията, при което моят съпруг побесня:
– Как успя да вкараш всичко в ред в хотела, а къщата ни остави в безредие. – заяде се Андрей.
– Не мога да разбера завиждаш ли ми или просто те е яд, че аз печеля добре, а ти по цял ден лежиш вкъщи – отвърнах му нервно. Напрежението между нас растеше с всеки изминал ден.
– Нямаме деца, защото се интересуваш само от работата си. Може би тайно пиеш хапчета, за да не забременееш – захвана болната тема мъжът ми.
Чувствах се унизена. Питах се как мога да продължа да живея с Андрей, след като той не ме разбира. Обичах го, но не исках да вгорчава всекидневно живота ми с неговите просташки забележки. За да не излагам на опасност брака ни, отхвърлих изгодно предложение за работа на Черноморието. Точно тогава съпругът ми получи оферта – предлагаха му да ръководи строеж в Пловдив. Прие с радост.
– Ще си идвам в съботите и неделите, а ти можеш да дойдеш при мен, ако напуснеш твоята работа – заяви той.
– Щом ще сме разделени, по- добре да приема и аз изгодното предложение за работа на Слънчев бряг през лятото.
Мястото е още вакантно. Така че ти ще заминеш за Пловдив, а аз на морето – казах му спокойно.
Съпругът ми почервеня от гняв. Така избухна, че се изплаших. Упрекна ме, че не мисля за него и семейството. Нарече ме самовлюбена егоистка, безотговорна бохемка. От дума на дума се стигна до унизителен ултиматум:
– Или ще се откажеш от тази работа, или ще се разведем.
Не бях допускала, че ме третира като придатък към него. Аз трябваше да бъда негова послушница и вечна сянка, да нямам право на личен живот и изява. С годините бе станал зъл и ревнив. Не можех да приема това негово държание.
Строежът, който Андрей ръководеше, щеше да продължи две години. Нима през цялото това време трябваше да се затворя в дом, в чужд град?
В края на краищата отстоях на своето решение. Андрей замина за строежа, а аз – на морето. През следващите седмици многократно премислях нашата връзка. Що за семейство бяхме ние? Заслужаваше ли си заради професионалните ангажименти да загубя мъжа си и да разбия семейството си? Но ако той ме уважаваше, трябваше да ме приеме такава, каквато съм. Андрей нито пишеше, нито се обаждаше. Осведомявах се за него от негови приятели. Мълчанието му означаваше, че или правеше опит да ме пречупи, или е безразличен към мен. С натежало сърце се обърнах към адвокат.
Процедурата по развода започна. Бях напълно съсипана. Колегите ми разбираха, че преживявам тежък момент.
Лятото свърши и аз се завърнах на старата служба. Една вечер се прибирах изморена от работа и още от улицата забелязах, че у дома свети. Реших, че е дошла майка ми, която имаше ключ от жилището.
Когато отворих вратата, пред мен застана Андрей. Беше отслабнал. В очите му се четеше болка.
– Не искам развод, Криси – каза тихо той.
Дълго време след това се питах защо настъпи този обрат. Дали той беше познал отчаянието, примирението и страха от самотата или влезе в моето положение и разбра, че сме равноправни партньори в брака? Сега знам, че любовта между нас бе останала жива и тя ни събра отново. Преосмислихме миналото. Разбрахме, че нещата, които ни свързват, са много повече от конфликтите на всекидневието. Още нямаме деца, но сме неразделни.
Add comment