Израснах в семейство, в което решенията взимаха дамите – баба, мама и стринка. Те ме възпитаха в патриархален дух и морални ценности. Все ми напомняха през годините, че женитбата не е кръпка, която можеш да преместиш от едно място на друго и че човек ожени ли се, каквото и да се случва, трябва да остане верен на семейните традиции и да решава проблемите, без да мисли за развод.
Бях красиво момче и в мен се влюбваха много момичета, но аз се влюбих в Росица – красива, независима. И не й пукаше от приказките на хората. Харесвах я такава. Обичах я такава и през ум не ми минаваше, че може да ме натопи, да ме предаде и да убие любовта ми. Тя обаче го направи и пречупи нещо в мен. Може би и затова никога повече не повярвах на момиче.
Годините минаваха и като навърших 24, близките ми все по-често повтаряха, че е време да се оженя. Родителите ми разбраха за връзката с бъдещата ми съпруга и ме посъветваха да не се обвързвам с нея, а направя ли го, да не чакам нищо добро. Като че ли напук аз вършех точно обратното. Не обърнах внимание 
на приказките за майка й – моята бъдеща тъща, че командвала всички и когато не ставало по нейния кеф, хващала за ръка трите си деца и се прибирала в бащиния си дом. За да избегне клюките и присмеха на хората, кроткият й съпруг отивал да я моли да се върне. В тези приливи и отливи бъдещата ми съпруга оформила своя чепат характер.
Когато ходех у тях, винаги на тръгване намирах обувките си лъснати до блясък – явно и това е начин един мъж да бъде спечелен за зет… Накрая нашите вдигнаха ръце: щом съм толкова вироглав и изборът си е мой, хич да не помислям за разтрогване на брака.
Още от първите дни семейната ни колесница тръгна с много скърцане. Тъща ми даде да се разбере, че искам ли добро семейство, да не забравям, че съм се оженил за нейната дъщеря, която е досущ като майка си… Малко по малко разбрах каква голяма грешка съм направил и бях готов да я поправя, но родителите ми не даваха и дума да става за развод. Особено след като на бял свят се появиха и децата. Много се стараех те да не стават свидетели на недоразуменията помежду ни, но невинаги успявах. Жена ми побесняваше всеки път, когато чуеше нещо за момичета, с които съм бил, преди да се оженя за нея. Заканваше се, че рано или късно ще ми го върне.
И го направи – изневеряваше ми с мъже, доста по-стари от нея. Разбирах, че целта й е да ме унижи, като избираше любовници, които в нищо не ме превъзхождаха. Върхът беше, когато веднъж у нас дойде жената на последния – един шофьор, и попита кога ще остави мъжа й на мира, че да не я прави на стари години за резил. Но най-страшно стана един ден, когато синът ми – първокласник, се върна разплакан от училище и каза: „Татко, децата говорят, че мама е к.р.а.“ Не знаех какво да му кажа.
Бях абсолютно сигурен, че с брака ни е свършено, но нищо не предприех, защото не исках децата ми да растат като сираци при живи родители.
Атмосферата обаче, в която пораснаха, ги погуби. Дъщеря ни, вече разведена за трети път, сключи първите си два брака с одобрението на майка си. Тя я подтикваше с думите: „Нито си първата, нито ще си последната. Този ще го отпишем, а животът е пред теб, тепърва ще се влюбваш…“ От последния й брак имам внучка, за която майка й не се грижи. Аз поех изцяло възпитанието и издръжката й и всичко, което инвестирах в детето, не е отишло напразно. Тя вече е изградена личност и е студентка в последен курс. Единственото ми желание е да я видя завършила, реализирана в професията си, с човек до себе си, с когото се обичат и взаимно са си опора…
Синът пък изобщо не се ожени и се запиля по чужбина. Моят семеен живот и досега е истински ад – скандали, интриги, лъжи. За да оцелея, приех, че жена ми не съществува. Мълча, търпя и не слизам на нейното ниско ниво. Това писмо е моят отговор на мръсотиите й. Без да споменавам имена, тя ще се сети, че за нея става дума.
Така ще бъде, докато свършат дните ми на този свят. Кръста, който нося, сам си го избрах и колкото и да боли, не виня никого, дори жена си.
Аз, Страдащия
Add comment