Самотата и депресията са ми първи приятелки

Аз съм жена на 57 г., от София, имам висше медицинско образование. Разведена съм много отдавна, нямам деца от брака си. Родителите ми, на които бях единствено дете, починаха. Малкото роднини, които ми останаха, ми обърнаха гръб веднага след тяхната смърт. Дали съм жива или умряла им е все едно. Единствената приятелка, която имах и с която бяхме неразделни 20 години, в един момент също ме изостави, без да съм я обидила или наранила с нещо. По стечение на жестоки и неблагоприятни обстоятелства загубих наследственото си жилище. И така – останах съвсем сама на този свят, без нищо и никого. Нямам и постоянна работа. Поради високите наеми в София и ниските заплати, търся работа в провинцията. За съжаление, никъде досега не се задържах за постоянно. Където и да отида, навсякъде се чувствам ужасно сама и чужда. Все едно съм дърво без корен. Освен това все попадам на хора, които се държат враждебно с мен, като с нежелан samaпришълец. Това ме принуждава да напусна едно място и да търся друго.

Така изминаха много години, скитам се из страната немила-недрага. Никъде не открих приятели и близки хора, с които да общувам. А иначе съм ведър човек по характер.

Сега отново живея в непоносима самота на място, където се чувствам много зле – потисната и депресирана съм. Тревожа се за своето бъдеще, но няма къде да отида, защото отново съм без работа. Пиша ви и сълзите ми се стичат по лицето. Плача, но от това не ми олеква, напротив. По цели нощи не ме хваща сън и мисля, мисля… Каква е тази моя съдба, какво е това проклятие, което тегне над мен? Телефонът ми не звъни, няма кой да ме попита как съм, да ми вдъхне кураж. А когато съм навън, виждам само непознати и чужди хора и изпитвам страх и ужас. Заради това стоя затворена денонощно между 4 стени и вече не излизам никъде. Жестоко е…

Н.

b17_0

Share this post:

Прочетете още:

Добавете коментар