Мислех, че с годините и след всичко, което съм преживяла, съм поумняла, но не!
Дори сега – на 42, се оказах по-наивна и доверчива, отколкото на 18, когато се омъжих за най-безотговорния мъж.
Все пак съм благодарна, че като забременях, сам предложи да сключим брак и детето ни да има баща. Ангел нямаше нищо общо с името си. Беше побойник, безделник и комарджия от малък, в гимназията го изключиха, но в моите очи тогава изглеждаше герой от криминалните филми. И преди да се оженим, ми посягаше, а после му стана навик. Щом загубеше на комар, си го изкарваше на мен, ако детето се разревеше, го хващаше за крачетата и го тръскаше с главата надолу като чувал с картофи, а после го захвърляше на дивана. Аз се втурвах да го взема, след което пребиваше мен. Изтраях десет месеца и се разведох. Спаси ме от тормоз новата му любовница, която го завлече в Испания и повече не го видях. Заради това, че се отървах от съпруга-чудовище, обикнах задочно Испания, без да подозирам, че след години ще се превърне за мен в кошмар.
По професия съм фризьорка и печеля много добре, защото работя в скъп салон. Клиентките са заможни дами и оставят бакшиш по 20, че и по 50 лв. Не съм богата, но никога не съм имала проблем с парите. Изучих дъщеря си, а когато преди година се омъжи за гаджето си – много добро и умно момче, им купих жилище във Варна, а сватовете им подариха кола. Добре, че я осигурих, та поне тези пари спасих. Макар че имах други планове, но от глупост всичко провалих. Това е моята драма, която реших да споделя с читателите. Не за друго, а заради други наивни като мен жени.
Месеци преди сватбата на дъщеря ми в съседния апартамент се настани наемател. Симпатичен мъж, изглеждаше моя възраст, впоследствие се оказа, че е 6 години по-млад от мен. Поздравявахме се от учтивост, но приказка не сме разменяли.
Един ден се засякохме пред входа, слизаше от такси, беше с патерици и аз се втурнах да му помогна, защото не можеше да се измъкне от колата. Придружих го до апартамента, който е залепен до моя, настаних го на кревата, а после му занесох ядене. Той се разплака пред мен, беше адски отчаян, идвало му да си сложи край на живота. Тъкмо започнал работа, дори заплата не бил получил, а се наложило да вземе заем от колега, за да плати операцията на счупения си крак. Вкарали му някакви пирони, които стрували 1500 лв. В противен случай са щели да гипсират крака, но имало опасност да остане инвалид. Само че до дни е трябвало да върне заема, а той нямал пукнат грош. Затова най-добре било да се метне през прозореца и да приключи с проблема. Усетих сърцето ми да се свива от жал и побързах да го успокоя, че ще му помогна. Тогава разбрах, че се казва Кольо, на 36 г., разведен, без дете, оставил цялото си имущество на бившата си съпруга, дошъл в София да започне на чисто живота си, но той отново му показал среден пръст.
За да разведря обстановката, заявих, че въпреки сполетялата го беда е извадил късмет, тъй като на следващия ден имах падеж на депозита си.
Още сутринта изтеглих парите и му ги дадох, след което поех всички разноски по възстановяването му – лекарства, рехабилитатор, таксита при отиването на контролни прегледи. Като прибавя храната, наема му, таксите за ток и вода, разбирате за какви суми става въпрос.
В един момент не знаех само от жал ли правя всичко, или защото се бях увлякла по него. А може би самотата ме бе направила всеотдайна и доверчива. Тъй като работя на смени и имам много свободно време, започнах да му готвя вкусотии и да го глезя, а той не спираше с хвалбите и благодарностите, от което на мен ми растяха крилца и хвърчах от щастие в облаците. За първи път се чувствах значима и специална. След като станахме любовници, веднага предложих да се премести при мен – защо да плаща наем, и без това няма пари. Кольо не чака повторна покана и така заживяхме на семейни начала. Точно след година дойде време да му махнат пироните. А това си беше операция, която естествено пак аз платих. Тогава се захвана да си търси работа. Казваше ми, че цял ден обикаля фирмите по обявите във вестниците, но все удрял на камък. Аз, разбира се, всяка сутрин му давах по 20 лева за кафе, цигари и сандвич, поемах и останалото. Покрай обявите знаеше всичко, което пишат по вестниците и дават по телевизията. В един момент започна да ми втълпява, че нещата у нас се влошават, непрекъснато врачки и ясновидки повтаряли, че ще се стигне до събитията през 1997 г., банките щели да се взривят, парите да се обезценят и спестяванията на хората да се стопят. Това ми се набиваше непрекъснато в главата, дори по време на яденето или след секса. Започнах да ходя като дрогирана. В края на краищата всичките си пари съм ги изкарала с честен труд, дори и бакшишите.
Един ден Кольо ми каза, че е срещнал свой братовчед, който работел в банка, и онзи го посъветвал ако има влогове, да изтегли парите, да ги обърне във валута – евро и долари по равно, да ги тури в буркани и да ги скрие някъде. Иначе щял да духа супата. И тъй като Кольо нямаше пукнат лев, реших аз да се възползвам от безплатния съвет. След седмица беше датата на падеж на депозита ми, изтеглих , всичко, обърнахме ги с него във валута и аз сложих пликовете с по няколко хиляди долара и евро в нощното шкафче, докато измисля къде на сигурно да ги скрия. После Кольо изкопа дупка в стената, направи малко скривалище, бутнахме там парите, постави пак тухлата, замаза стената, а отгоре закачихме сватбената снимка на дъщеря ми и зетя в уголемен размер.
Само след няколко дни Кольо изчезна, а с него и всичките ми спестявания. Не знам защо, но и през ум не ми мина, че може да му се е случило нещо. Имах лошо предчувствие единствено за парите си. Късно същата нощ ми се обади от Испания, каза да не се безпокоя за него и помоли – какво нахалство, да не го обявявам за национално издирване. Умилкваше се в типично неговия стил: разбрал, че не ме заслужава, чувствал се нищожество пред мен, а и бил сигурен, че го търпя само от съжаление. Никога нямало да забрави добрините ми, а колкото до парите – аз съм печелела повече от добре и съм щяла да се оправя, докато на него те му спасявали живота…
Мълчах и – слушах, сълзите ми се стичаха по лицето, а буцата, застанала в гърлото, ме задушаваше. В един момент чух собствения си глас: „Ти май ме бъркаш с Червения кръст или с майка Тереза?!“, после затворих и изключих джиесема си.
Вече 20 дни съм като луда. Ходя на работа и там се държа, защото трябва да печеля, а клиентките искат усмихнати и спокойни фризьорки. Но щом се прибера, се тръшвам на дивана и рева, докато заспя от умора.
Мария
Кошмарът на всяка майка – събудих се до мъртвото си бебе!
Leave a reply