С Борис бяхме съдружници повече от 10 години. Имахме няколко магазина за хранителни стоки и бизнесът ни вървеше добре. Много хора ни се чу­деха как се разбираме по-добре и от братя. Ние бяхме доволни от печалбата, но не се задоволя­вахме с това, търсехме все нещо ново и по-така.

Не мина много време и Борис ми каза, че има се­риозно бизнес предложе­ние. Съпругата му Герга­на, която е от едно село, близо до голям морски град, имала място 3 дека­ра, почти до брега на мо­рето. Сам не можел да намери толкова пари, че да направи хубав хотел с ресторант и всички други екстри. Кредитът, който той ми предлагаше да из­теглим като съдружници, беше доста голям и го по­молих да споделя предло­жението му със съпругата си – да си помислим. Ве­черта с нея поговорихме доста. Тя хем беше съглас­на, хем се страхуваше да не стане нещо, та да загу­бим и това, което създадохме и ни хранеше вече 10 години. Затова реших­ме да отидем заедно и да огледаме мястото.

Заминахме рано сутрин­та. Преди обяд бяхме на терена. Борис носеше ски­цата, по която се ориенти­рахме за размерите. Той обясняваше къде мисли да е хотелът, къде – басейнът, детската площадка, водна­та пързалка. Слушахме го и си представяхме всичко в идеалния вид. Решихме да се включим в играта. Съпругата ми се успокои, че Гергана залага мястото си за кредита, но това не стигна и жената трябваше да стане солидарен длъжник, за да се изтегли по-голяма сума. Разбрахме се и какъв дял от комплек­са в завършен вид ще по­лучим ние.

Борис изтегли кредита и замина за морето. Почти всеки ден ни звънеше как­во е направил и докъде е стигнал обектът. Отидохме и ние да видим. Отливаха така наречения нулев цикъл. Съдружникът ми се хвалеше, че постоянно стои над главите на работ­ниците, за да върви рабо­тата бързо и качествено. С жена ми останахме много доволни. Радвахме се, че сме се включили. Борис продължаваше да ни ин­формира как вървят рабо­тите и бяхме повече от уве­рени, че той ще изпълни каквото е казал.

Мина известно време и Борис спря да се обажда. Телефонът му беше все из­ключен. Помислихме си, че има много работа и затова не звъни. Изминаха още десетина дни. Обадихме се пак – отново никакъв отго­вор. Съпругата ми започна да звъни на жена му, но и нейният телефон беше из­ключен. Притеснихме се и отидохме на мястото. Стро­яха усилено. Успокоихме се, но все пак попитахме техническия ръководител къде е Борис.

– Ама вие не знаете ли, че той продаде обекта на една чуждестранна фирма?

Краката ни се подкоси­ха. Не можехме да повяр­ваме, че Борето е спосо­бен да извърши такова нещо. Върнахме се, а в пощата ни чакаше съоб­щение да отидем в банка­та. Направо се сринахме. Оказа се, че съдружникът ни отдавна не обслужва кредита. Подадохме жал­ба в полицията с обясне­ние за измамата и с мол­ба да го издирят. Приеха ни хората, изразиха съчувствието си и обеща­ха да направят каквото е по силите им. Още го издирват, но без резултат. Единственото, което раз­брахме, е, че е напуснал страната, а накъде е зап­рашил, един Господ знае.

Сега аз и жена ми из­плащаме кредита. От пе­чалбата на магазините ни почти нищо не остава и не знаем докога ще издържим. Зарекли сме се вече на никого да не ста­ваме ни съдружници, ни поръчители, но какво от това. Нали цял живот ще свиваме коланите заради глупавата си доверчивост!

Чисти сметки, добри приятели!