Бяхме за една седмица на море с жената и децата. Всеки ден до нас на плажа застилаше хавлията си непозната красавица, цялата накичена със златни украшения. Даже на десния си крак, над глезена, имаше златна гривна. Съпругата ми гледаше накитите й и със завист и укор коментираше, че някои жени имало с какво да се покажат пред хората, а тя носела само златната си брачна халка, малък пръстен и едни невзрачни обици.
– Виж, виж, как ходят другите жени – дуднеше ми тя. – А мене си ме оставил без нищо!
Уж по принуда насочвах погледа си към красивата ни съседка, но не гледах накитите, а формите й. Мислех си, че даже ще открадна злато за нея, ако ме допусне до изваяното си тяло. Добре, че жена ми не можеше да прочете мислите ми, защото щеше да вдигне голям скандал, даже щеше да се разведе с мен.
Така всеки ден до обед гледахме непознатата: жената – златото й, аз – другите неща. Да я заговоря беше невъзможно. Но много ми се искаше и реших и следобед да ходя на плаж. Съпругата ми отказа да идва с мен, защото следобедното слънце я изнервяло, а това за мен беше добре дошло.
Починах си и към 16 часа отидох на брега. Видях красавицата на същото място. Докато се чудех как да я заговоря, тя влезе в морето. Реших, че сега е моментът. Нямаше много хора, затова мислех да по-плувам и уж случайно да я доближа. Дотогава все щеше да ми дойде наум какво да кажа.
Заплувах към нея, а тя се спря при първите шамандури. Наближих ги и аз и направих един кръг около тях, готов да поема към брега. Мислех, че и тя ще се връща и тогава ще я заговоря. Но красавицата изведнъж ме попита:
Господине, искате ли да плуваме до големите шамандури, които спират пространството за корабите. Аз всеки следобед плувам до там, но е добре да сме двама.
С голямо удоволствие -отвърнах аз. – Да тръгваме!
Тя веднага се обърна. Плуваше брус, уж едва-едва, а все беше няколко метра пред мен. Гребях усилено да я настигна, но не можех… Дишането ми ставаше все по-учестено. Чудех се да спра или да продължа. Ако спра – ще се изложа, ако продължа – не знаех какво ще ми се случи, но каквото и да направех, все щеше да е лошо…
Вече изобщо не ми беше до свалки. Обвинявах се, че съвсем съм оглупял, щом само заради един разговор с непозната красива жена се впуснах в тази опасна авантюра. Все пак стигнах до голямата шамандура. Хванах се, въздъхнах с облекчение, а дишането ми постепенно отново стана равномерно. Успокоих се, но като погледнах далечните очертания на брега, пак ме хвана шубето.
– Господине – гласът на красавицата ми напомни, че тя съществува и дори е до мен. – Наблюдавах вашите усилия, но не се опитвайте да ме достигнете. Била съм състезателка по плуване и републикански шампион. Така че всичко при мен е техника. На връщане ще се старая да плувам по-бавно…
Не знаех какво да кажа, затова заплувах до нея. Докато стигнем брега, тя непрекъснато ме наблюдаваше. Благополучно стъпихме на пясъка и се излегнахме върху него. Исках да й прошепна нещо мило, но от устата ми се отронваха само по една-две безсмислени думи. Красавицата ме гледаше усмихната и ми отвръщаше по същия начин. Така и не посмях да й призная за целта на глупавото си геройство. Беше излишно. И без това станах за резил.
Оглупелият герой
Реплики за свалки на плажа, които заслужават категорично НЕ!
Add comment