По онова време бях млада специалистка в едно министерство – въодушевена и пробивна. За разли­ка от по-възрастните ми колежки, които бяха се­мейни и с деца, аз се съгласявах на всякакви коман­дировки. Беше ми много приятно да пътувам насам-натам, винаги се случваше по път нещо интересно – запознавах се с приятни хора, канеха ме на гости, завързвах полезни контакти.

Не беше маловажно и това, че между другото успявах да открадна малко вре­ме и за собствените си удо­волствия, което не ми се случваше често в София-да се поразходя, да ида на ма­саж или на фризьор, да из­карам някой флирт… Абе, гледах на тези командиров­ки като на сладки бягства от софийското ежедневие. Най-хубаво ми беше да ме пра­тят на морето. Там изкарвах половината командировка на плажа. Само за една от тези „морски“ разходки не искам да си спомням. Нико­га повече не отидох в това курортно селище. Всъщност на него нищо му нямаше, много си беше хубаво, но то­гава попаднах на компания местни младежи, с които яко се напихме. Един от тях -едър, силен, с обгоряло мус­кулесто тяло, много ми се на­тискаше. Седна при мен, не­прекъснато ме канеше да танцувам, а междувременно все ми доливаше чашата с вино. Беше бачкатор, но ве­сел, остроумен и чаровник. И когато някъде след полу­нощ реших да си тръгна, а краката ми не ме държаха вече, нямах нищо против по каната му да ме закара с мотора си до моя хотел. Хич не ми мина през ума, че и той си беше пийнал яко.

Цялата работа можеше да свърши много зле, но май и двамата сме имали ангели пазители, защото по пътя катастрофирахме. Блъснах ме се в дърво, но на нас ни нямаше нищо. Е, аз бях с обелени коляно и лакът, той си натърти рамото и бедро­то, ама за млади хора какво е това – едно нищо. Изтрез­нели, но все още весели, зарязахме смачкания мотор и седнахме в някаква горичка край шосето. Някой скоро беше косил тревата и набли­зо имаше купи с полуизсъхнало сено. Настанихме се върху една от тях и отпраз­нувахме оцеляването си с един дълъг и хубав секс. На другата сутрин, куцукайки, се върнахме на стоп.

След два дена бях вече в София и изхвърлих от памет­та си даже името на това момче. Но… в края на месе­ца заподозрях, че тази командировка май ще има по­следствия. А на втория ме­сец стана напълно ясно, че съм бременна. Гинеколожката ме ошашави със съобще­нието, че имам не знам как­ви проблеми с тръбите и яй­чниците и че е цяло чудо, че съм забременяла. С други думи, трябваше да реша – да махна ли бебето, рискувай­ки да нямам повече деца, или да го оставя. Цялото се­мейно и роднинско войнство ревна в един глас, че не щат копелета и аз… на инат, го оставих.

Днес моят Румен – умен, весел и голям чаровник като баща си, умилява и възхи­щава всички около мене, а колко аз си го обичам няма защо да казвам. Помолила съм го само да не ходи в онова крайморско селище, уж под предлог, че там на­времето съм щяла да се уда­вя. Ама дали ще спази обе­щанието си, никой не знае. Той така прилича на баща си! Страх ме е да не се срещнат. Не ща да си го по­мисля даже, направо на­стръхвам.

Скоро синът ми навърши пълнолетие и знаете ли как­во си поиска за подарък? Мотор! Иди после кажи, че кръвта вода не става.

Една самотна майка

Понякога летните забежки завършват с бременност