Една реклама започваше така: „Всичко е добре, ко­гато започне добре!“ Може би като препратка към поговорката: „Всичко е добре, когато свърши добре.“ Но в живота нещата невинаги като започнат опти­мистично, завършват по същия начин.

Началото за нас с жена ми, както беше прието тогава, бe ознаменувано със сватба, цветя и музика, с приятели и настъпване в гражданското“, с танци и меден месец. Наи­стина, когато си млад, е раз­цвета на силите си, имаш чув­ството, че всичките ти мечти ще се сбъднат, и няма нещо, което би могло да те спре. Но когато двама души заживеят заедно, неминуемо се сблъскват и техните характе­ри. И ако са „два остри камъ­ка“, много бързо става ясно, че нещата няма да се полу­чат, а изходът е ясен за все­ки.

При нас, като че ли всичко беше наред и лека-полека животът навлезе в обичайно­то русло с ежедневните ра­дости и грижи. Но хората се променят. Първата криза се появи на третата година след сватбата ни. С желание и уси­лия обаче, положени и от две­те страни, тя бързо отмина и се забрави. След това, както във всяко семейство, имаше и други. Ала последната – на шестнадесетата година, вече беше фатална.

Тя дойде в началото на де­мокрацията, след като изтег­лихме кредит от банка, която вече не съществува, и си ку­пихме по-голям апартамент в центъра на града. По онова време и обстоятелствата се промениха, с новото мисле­не и възможности. Дотогава беше нормално мъжът да носи повече пари вкъщи, а сега нещата се обърнаха и нежната ми половинка се оказа по-платежоспособна, защото моята заплата отива­ше за погасяване на заема. Започнаха натякванията и скандалите, че нищо не ста­ва от мен. Зачестиха и въпро­сите й: „Докога ще те нося на врата си?“ Появи се и доброжелател с по-добро обще­ствено положение, който създаде триъгълника в нашия брак. Нещата излязоха извън контрол и краят беше въпрос на време.

„Нищо ново“, ще кажете – и наистина, никой не е застрахован, че няма да му се слу­чи такова нещо. След разво­да тя остана в новия апарта­мент със сина ни, а аз се върнах в своя град при възра­стната си майка. И както обикновено се случва, потърпевши от подобни ситу­ации са децата. Не минаха и два месеца, бившата ми съпруга благодарение на своя благожелател успя да се снабди с документи, с които остави сина ни в оздравител­но училище с измислената диагноза астма. Това не учуди никого, след като всички виждаха кой се занимава повече с него и кой ходи на родителските срещи. Тази роля беше отредена на мен, защото „нали е на тате мом­чето“. Как е живяло това дете там, в онзи пансион, и какво е чувствало, може да каже само човек, който е прежи­вял подобно нещо.

След като свърши учебна­та година, синът ни се прибра при майка си, но три години по-късно тя отново го върна в същото училище. Тогава той беше вече на възраст, в коя­то нищо не го спираше, всич­ко му беше интересно и от всичко искаше да опита. Ес­тествено, още на следващата ми среща с учителите ста­на ясно, че нещата са сери­озни и ако не се вземат мер­ки, „добрите му приятели“ ще го тласнат по пътя, от който няма връщане назад. Затова взех сина си при мен. С големи усилия и с подкрепата на близки и познати успях да му намеря училище в родния ми град. Наистина, както каза тогава директорът, когото запознах със случая: „От него професор няма да стане, но поне ще е прибран и под око.“

Ще попитате, къде остана майка му? Тя замина за чуж­бина да прави бизнес и оттам да се грижи за детето – веднъж годишно, през лято­то, когато си идваше за ня­колко дни в България.

Да, професор от сина ми не стана, но завърши образова­нието си заедно със своите връстници. Слава Богу, при­доби професия, с която сега издържа своето семейство.

А какво ли щеше да стане с него, ако бях постъпил като други бащи от разбити семей­ства и бях казал: „Има си май­ка! Аз си плащам издръжка­та, другото не ме интересу­ва!“

Валентин

Как да помогнете да децата си да се справят с развода?