Това, което ще ви разкажа, се случи много отдавна, но ще го помня, докато съм жив.

Вярвах, че съм изпратил последната студена зима на своя ергенски живот. Отново китна пролет бе дошла – най-хубавият сезон, сезонът на любовта. Споходи ме и тя най-после.

Бях радостен, щастлив и влюбен. Имах си своята вярна приятелка. Не беше красавица, но беше много добродушна и отлична домакиня, бедна и възпитана в строг морал, пазеше девствеността си за онзи, който щеше да й стане съпруг. Дори ненавиждаше лекомислените девойки, още непълнолетни, но дръзнали да покоряват сексуалния Олимп.

Беше извънбрачно дете и не познаваше баща си. Майка й ходела с някакъв тип, който й обещавал женитба, но след като разбрал, че е бременна, вместо да поеме бащина отговорност, я зарязал и изчезнал. Клетата жена не издържала тази пошлост и се поболяла, а моята приятелка била отгледана от баба си и дядо си. Уважаваше всички и мислеше, че хората са добри и ненужно им се доверяваше.

По това време ми предстоеше да замина на специализация в тогавашната Германска демократична република за половин година и след завръщането си щях да й предложа брак, защото твърдо бях решен да свържа живота си с нея. В навечерието на заминаването си я поканих на заведение. Като я изпращах след това, я целунах пред дома й, а тя заплака. С устни попивах стичащите се по лицето й сълзи и се опитвах да я успокоя, защото раздялата ни щеше да е временна и само проверка на чувствата ни. Казах й, че като се върна, ще бъдем завинаги заедно. Тогава тя ми сподели, че има лошо предчувствие за нещо, което ще ни раздели.

След като се установих в Германия, й писах веднага, но отговор не идваше. Изпратих й още няколко писма и търпеливо чаках, но уви! Нямаше вест от нея. Ако все пак беше решила да ме зареже, заслужавах поне няколко прощални реда, защото тя не можеше да постъпи така жестоко с мен. По цели дни и нощи мислех за нея, измъчвах се и недоумявах защо мълчи. Тази половин година ми се стори цяла вечност. Чак когато се върнах, научих потресаващата истина. Моята любима отишла на сватбата на колежка, а четирима приятели на младоженеца я убедили на връщане тя да шофира колата им, за да могат те юнашки да си пийнат. Сватбарското „Горчиво!“, алкохолът и възбудата от младоженските целувки събудили хормоните им и когато се прибирали, я накарали да спре на едно глухо място и като глутница вълци се нахвърлили върху нея. Брутално и зверски я изнасилили. После Темида казала тежката си дума и ги натикала в затвора, но крехката психика на моята приятелка не издържала и след тази гавра тя се озовала в психиатрията.

С много усилия успях да я намеря и когато я видях, пред очите ми се разкри грозна гледка. От преживения ужас косата й беше почти побеляла, а лицето й бе сбръчкано като на старица. Не ме позна, дори крещейки, побягна от мен. Лекарите ми казаха, че прогнозите за развитието на болестта са лоши и ме посъветваха повече да не я търся, а да си намеря друго момиче.

След този тежък удар дълги години се лутах в безпътица унил, отчаян и обезверен и не срещнах онази, другата, която да осмисли живота ми. Дори мислех да отида в манастир и да стана монах, но мои верни приятели ме разубеждаваха и окуражаваха. Вдъхваха ми надежда, че след мрака идва нов, ведър ден, но това за мен не се случи. Направих много неуспешни опити да се запозная с някоя подходяща жена, ала все удрях на камък. Срещах надменни, капризни дами с претенции, без покритие, а изискванията им – високи колкото самия Еверест! В най-добрия случай от мен се изискваше да съм без право на мнение, послушен дървен палячо, подскачащ под звуците на нечия свирка. Понякога изпадам в едно тягостно състояние и все ми се струва, че още и още ме преследва сянката на вината. Мисля си, че ако тогава не бях заминал и бях близо до нея, тази ужасна трагедия нямаше да погуби приятелката ми и аз нямаше да изгубя своята единствена и неповторима любов. А толкова копнеех да имам до себе си едно нежно, мило същество и когато сутрин се събуждам, първите ми думи към нея да бъдат: „Обичам те!“ Но съдбата съвсем безпричинно и позорно ми обърна гръб, а животът ми издаде задочна присъда – докато съм жив, все сам да бъда.

Станах на 55 г., но в тези вълчи времена да намеря добродушна, скромна жена е все едно да търся игла в купа сено. Затова и последната ми надежда за нещо хубаво и светло вече се изпари, защото знам, че сега всичко е лъжа и измама, далавера, корист и пари.

Коста