Това, което ще ви разкажа, се случи много отдав­на, но ще го помня, докато съм жив.

Вярвах, че съм изпратил последната студена зима на своя ергенс­ки живот. Отново китна пролет бе дошла – най-ху­бавият сезон, сезонът на любовта. Споходи ме и тя най-после.

Бях радостен, щастлив и влюбен. Имах си своята вяр­на приятелка. Не беше кра­савица, но беше много доб­родушна и отлична домаки­ня, бедна и възпитана в строг морал, пазеше девственос­тта си за онзи, който щеше да й стане съпруг. Дори не­навиждаше лекомислените девойки, още непълнолетни, но дръзнали да покоряват сексуалния Олимп.

Беше извънбрачно дете и не познаваше баща си. Май­ка й ходела с някакъв тип, който й обещавал женитба, но след като разбрал, че е бременна, вместо да поеме бащина отговорност, я заря­зал и изчезнал. Клетата жена не издържала тази пошлост и се поболяла, а моя­та приятелка била отгледана от баба си и дядо си. Уважа­ваше всички и мислеше, че хората са добри и ненужно им се доверяваше.

По това време ми пред­стоеше да замина на специ­ализация в тогавашната Германска демократична република за половин годи­на и след завръщането си щях да й предложа брак, за­щото твърдо бях решен да свържа живота си с нея. В навечерието на заминава­нето си я поканих на заве­дение. Като я изпращах след това, я целунах пред дома й, а тя заплака. С уст­ни попивах стичащите се по лицето й сълзи и се опитвах да я успокоя, защото раздя­лата ни щеше да е времен­на и само проверка на чув­ствата ни. Казах й, че като се върна, ще бъдем завина­ги заедно. Тогава тя ми спо­дели, че има лошо предчув­ствие за нещо, което ще ни раздели.

След като се установих в Германия, й писах веднага, но отговор не идваше. Из­пратих й още няколко пис­ма и търпеливо чаках, но уви! Нямаше вест от нея. Ако все пак беше решила да ме зареже, заслужавах поне няколко прощални реда, защото тя не можеше да постъпи така жестоко с мен. По цели дни и нощи мислех за нея, измъчвах се и недоумявах защо мълчи. Тази половин година ми се стори цяла вечност. Чак ко­гато се върнах, научих по­тресаващата истина. Моята любима отишла на сватба­та на колежка, а четирима приятели на младоженеца я убедили на връщане тя да шофира колата им, за да мо­гат те юнашки да си пийнат. Сватбарското „Горчиво!“, алкохолът и възбудата от младоженските целувки събудили хормоните им и когато се прибирали, я на­карали да спре на едно глу­хо място и като глутница вълци се нахвърлили върху нея. Брутално и зверски я изнасилили. После Темида казала тежката си дума и ги натикала в затвора, но крех­ката психика на моята при­ятелка не издържала и след тази гавра тя се озовала в психиатрията.

С много усилия успях да я намеря и когато я видях, пред очите ми се разкри грозна гледка. От преживе­ния ужас косата й беше по­чти побеляла, а лицето й бе сбръчкано като на старица. Не ме позна, дори крещей­ки, побягна от мен. Лекари­те ми казаха, че прогнозите за развитието на болестта са лоши и ме посъветваха повече да не я търся, а да си намеря друго момиче.

След този тежък удар дълги години се лутах в без­пътица унил, отчаян и обез­верен и не срещнах онази, другата, която да осмисли живота ми. Дори мислех да отида в манастир и да ста­на монах, но мои верни при­ятели ме разубеждаваха и окуражаваха. Вдъхваха ми надежда, че след мрака идва нов, ведър ден, но това за мен не се случи. Напра­вих много неуспешни опити да се запозная с някоя под­ходяща жена, ала все удрях на камък. Срещах надмен­ни, капризни дами с претен­ции, без покритие, а изиск­ванията им – високи колко­то самия Еверест! В най-добрия случай от мен се изискваше да съм без пра­во на мнение, послушен дървен палячо, подскачащ под звуците на нечия свир­ка. Понякога изпадам в едно тягостно състояние и все ми се струва, че още и още ме преследва сянката на вината. Мисля си, че ако тогава не бях заминал и бях близо до нея, тази ужасна трагедия нямаше да погуби приятелката ми и аз няма­ше да изгубя своята един­ствена и неповторима лю­бов. А толкова копнеех да имам до себе си едно не­жно, мило същество и кога­то сутрин се събуждам, първите ми думи към нея да бъдат: „Обичам те!“ Но съдбата съвсем безпричин­но и позорно ми обърна гръб, а животът ми издаде задочна присъда – докато съм жив, все сам да бъда.

Станах на 55 г., но в тези вълчи времена да намеря добродушна, скромна жена е все едно да търся игла в купа сено. Затова и после­дната ми надежда за нещо хубаво и светло вече се из­пари, защото знам, че сега всичко е лъжа и измама, да­лавера, корист и пари.

Коста

Как да кажете “ Обичам те“ с напукани устни?