Може и да съм на 67, може и да недовиждам вече, да чувам лошо и половината ми зъби да са изкуствени, но по отношение на жените все още имам страхотен нюх.

Винаги съм бил наясно коя какво иска и никога не отказвам, ако някоя дава ясни сигнали, че ме е харесала. Защо да отказвам – вдовец съм от 15 години, децата ми са в чужбина, пенсията ми – пенсия, градинката ми – градинка… Никога не се е случвало да остана без дърва в двора и без мезета в избата. Такъв съм си – табиетлия, работяга и винаги отворен за компании.

Единственото лошо е, че в малкото градче, дето живея, жените на моя възраст се броят на пръсти и всички вече не стават ни за компания, ни за други работи. Всяка хукнала да гледа внуци или пък да шета на снахи и дъщери.

Онзи ден просто ми излезе късметът. Реших да ида до общината, до отдел имоти, да си оправя едни бакии, а и да се поразходя малко, да позяпам хора и витрини. Качих се сутринта на преминаващ автобус, който идваше отдалече. Седнах до една женица, по-млада от мене и си я биваше – едно розово лице, едно голямо деколте, което се виждаше изпод шала. Разприказвахме се и изведнъж стана ясно, че сме били роднини, поне тя така твърдеше. Като раздипли едно родословно дърво, направо се гръмнах – на дядо ми втората жена била леля на не знам си кого от нейните. Тя си приказваше, а аз все деколтето й гледах – пълно, люшка се, играе, сякаш вътре котенца мърдат.

Казах й, че отивам в общината, а тя била тръгнала по друга работа, някакви специални лекарства от аптеката щяла да взима. Слязохме заедно, даже й помогнах, че носеше багаж. Ръката й топла, свят да ти се завие! Тъй като се изтърсихме доста рано в града, поканих я в малкото заведение до гарата, където понякога се отбивам да изям една шкембе чорба. Хапнахме я, после взехме кафе и някакви сухи пасти. Тя все се смееше, все ме закачаше, все примигваше особено с очите. Много отворена жена. Каза, че и тя била сама, живеела с майка си. И разни други работи взе да разправя. Бяхме се сврели в едно кьоше, дето не се вижда нито от вратата, нито от шубера. И аз не издържах по едно време и я побарах отпред. Еее, голям кеф! А тя пак се смееше. Само ми рече, че било неудобно, щото сме почти роднини, ама личи, че и на нея й стана драго и не й се ще да се дърпа. Тръгнахме и до самата община тя изведнъж затършува в чантата си и викна: „Няма ми го портмонето! Сигурно съм го забравила вкъщи. Или ми е изпаднало от чантата по пътя…“ Затюхка се, аха-аха да се разплаче. Нямаше как, бръкнах се аз, нали съм кавалер, дадох й стотачка за лекарствата, щото стрували 98 лева. Разбрахме се за вчера, че ще дойде у нас да ми ги донесе – извадих едно тефтерче и й написах и адреса, и автобусите, и името, и телефона си.

Вчера обаче заваля страхотен сняг и силен вятър задуха. Не ми пречеше. Приготвих се – изпекох домашна наденица, наточих вино, но тя не дойде. Само зимата е виновна, днес вече е меко и даже снегът се постопи. До довечера има още два автобуса, все ще пристигне с някой оттях. Този път ще изпържа суджук, дано й хареса. И печката нека да бумти, та да може да се поразхвърля жената.

Сетих се изведнъж, че от оня ден не мога да си намеря златния часовник, дето винаги седи в малкото джобче на жилетката. Той ми беше наследствен, от дядо, много скъп. Къде ли съм го турил, много ми е странно? Е, после ще му мисля. Сега е важно тя да дойде.

Боре