Повече от 5 години с Милчо живе­ем заедно без брак. В началото отла­гахме децата, а после, като решихме, че ни е време да станем родители, все нищо не се получаваше. Не допусках мисълта, че съдбата може да ми е под­готвила такъв удар, затова не пред­приемах нищо и чаках Бог да ми по­могне.

Времето обаче минаваше, чудото не се случваше и аз най-накрая оти­дох на лекар. Ако не бях мъжко мо­миче, сигурно в кабинета сърцето ми щеше да спре от лошата новина – ня­маше да стана майка. Оказа се, че имам сериозен здравословен про­блем, който изисква толкова агресив­но лечение, че на жени в подобно състояние не препоръчват да раждат, защото няма гаранция, че бебето ще е здраво. На всичкото отгоре изслед­ванията, медикаментите и процедури­те бяха толкова скъпи, че направо ни разориха. Приключихме с всички за­делени пари още преди да се е видял краят на болестта. Имах огромното желание да започна да давам и част­ни уроци вкъщи, но бях толкова изто­щена, че не можех да понеса това на­товарване. Милчо приемаше всякак­ва допълнителна работа, но изкара­ното потъваше като вода в пясък. Не мина много време и запасите се сто­пиха. Много близки и приятели ми помогнаха тогава. Някои с пари в плик или преведени по сметка. Други по-деликатно с пълни чанти храни и всякакви неща „от първа необходи­мост“ – докато имаш 10 лева в джоба, не ги забелязваш, но когато усетиш липсата им, става страшно. С две думи, докарахме се дотам, че през апартамента с трън да минеш, няма какво свястно нещо да забършеш.

Една вечер Милчо се прибра заед­но със сестра ми и тя през сълзи каза, че иска да продаде гарсониерата, в която живее, и да ми даде половината пари. Аз отказах – този дом беше един­ственото, което тя имаше. Като си тръгна, казах на Милчо, че каквото и да става, не бива да й позволява по­добна глупост. Освен това вече бях говорила с леля си и тя обеща да потърси купувач за земите, които тя и майка ми бяха наследили от родите­лите си. Надявах се, че на първо вре­ме тези пари ще са достатъчни. За пос­ле…не ми се мислеше.

Преди седмица, след една от поред­ните процедури, се почувствах много зле и вместо на работа, с таксито се прибрах направо вкъщи. Изненадах се, като намерих вратата отключена – по това време Милчо трябваше да е на работа. През главата ми какво ли не мина, но когато го видях в хола да го­вори с някакъв мъж, се успокоих. Ос­тана ми обаче любопитството кой е и какво прави в дома ни. Той явно не раз­бра знаците, които Милчо му правеше, и продължи пред мен да коментира… цената на апартамента. Онемях – мъжът ми искаше да продаде единственото си жилище, а другият беше брокер от аген­ция за недвижими имоти. Опитах се да кажа, че сделка няма да има, но Мил­чо само ми даде знак да мълча. Едва дочаках онзи да си тръгне, и извиках: „Какво си мислиш, че правиш?“ С це­лувка мъжът ми ме остави без дъх. Като усети, че повече нямам сили да се съпротивлявам, ми разкри плана си – продава апартамента, местим се във вилата, аз преставам да работя, а той си прави ателие в малкото градче, от което все нещо ще изкарва. Ще живе­ем с парите от продажбата, по цял ден ще сме заедно, ще ми помага, когато аз имам нужда, и аз на него – с каквото мога. Милчо никога не ми е свалял звезди и никога не ми се е клел в лю­бов. И тогава не го направи. Простич­ко каза: „Колкото време ни остава, ис­кам всяка минута да си до мен…“ Това беше повече от обяснение и повече от клетва. Реших, че няма да му преча, и се надявам преди да застудее, сделка­та да бъде факт. Без да знам, Милчо е осигурил цяло мазе дърва – за камина­та на вилата… Вече и аз нямам търпе­ние да избягаме там. Дано се скрием от лошото и откраднем още време да се обичаме.

Рая