Измяната на близък човек винаги е травма. Дори ако ви се струва, че вече далеч не сте така близки като преди
Дори ако самите вие сте изневерявали и „ответният ход“ ви изглежда напълно справедлив… Изобщо, при всякакви обстоятелства измяната е тежък удар и е трудно да се понесе без последствия…
Конфликти, конфликти… Защо яденето е студено, кога ще поправиш крана в кухнята, как може майка ти да се държи така с мен, ами твоята… Всичко това обаче са дреболии в сравнение с великата класика в семейния жанр – ревността!
Кой е виновен?
Ако причините за семейните конфликти са много, то източникът на ревността е един: неувереността в себе си.
Нека да видим как се съотнасят ревността и ниската самооценка. Ако човек е уверен в себе си, какво ще го накара да се усъмни във верността на партньора? Кое ще го наведе на мисълта, че той предпочита другиго вместо него? Нищо. А ако се съмнява в себе си? Ако гледайки околните, разбира колко много от тях са по-привлекателни от него?… Именно това е.
А сега за главното: ако, не дай боже, изневярата е факт – върху кого пада отговорността? Върху този, който е кривнал от правия път, или върху този, който е страдал, който е бил верен като Пенелопа, а сега облива със сълзи възглавницата? Колкото и да е тъжно, отговорността лежи именно върху „пострадалия“.
И причините тук са най-различни. На първо място самооценката. Ако не вярваш в своята привлекателност, на подсъзнателно ниво блокираш собствената си сексуалност и престават да те възприемат като сексуален обект. И край, дори да си Ален Делон или Мерилин Монро – все едно, ще ти изневерят. При това с този, който е малко по-красив от маймуна, но нито за секунда не се е усъмнил в себе си.
Второ, ако допускате измяната по принцип; ако сте съгласни с твърдението, че съпружеската вярност е екзотика, че е по-скоро изключение, отколкото правило, можете да не се съмнявате, че рано или късно ще се сблъскате с изневярата, пише вестник „Феномен“.
Add comment