Майка ми ме заряза, ко­гато бях на шест, и нико­га вече не ме потърси.

Татко ни отгледа три деца сам, но колкото повече растяхме, толкова по-големи ставаха нуждите ни. Със сестрите ми износ­вахме дрехите си една от друга, но от толкова пра­не и обличане те бързо се късаха. Нямаше как да ни купува нови или пък някакви лакомства и играч­ки. У дома подобни глезо­тии се смятаха за лукс.

Когато се разболях, бях на десет. Наложи се да ме оперират няколко пъти. Колкото и да ни помага­ше държавата и да отпус­каше пари за лечението ми, помощите не стигаха за билети до областния град, където ме водеха на контролни прегледи, и за храна. Затова често пъту­вахме гратис и събирахме жълти стотинки, за да си купим хляб. Болките след операциите бяха непоно­сими, ала аз нито веднъж не се разплаках, не дадох да се разбере колко зле се чувствам и не поисках нищо. Обезболяващите също бяха лукс. И без това бях в тежест на тат­ко – само това оставаше – да се глезя. На всичкото отгоре той претърпя тру­дова злополука, остана без работа и животът ни съвсем се усложни.

Наложи се дами напра­вят трета операция. В болничната стая бях с още едно момиченце на моята възраст, което има­ше същия проблем. Сърцето ми се сви, като гледах как се грижи за нея майка й. Тя не спира­ше да я гали, да я глези, да я пита има ли нужда от нещо, да й държи ръката по време на всяка мани­пулация. А мен нямаше кой дори да ме погледне.

Като ме изписаха, съседските деца и съуче­ниците ми се подиграва­ха с болестта ми, с бед­ността ни, а заможните ни роднини стискаха па­рите си и не ни даваха и стотинка от страх, че няма да им ти върнем. Дядо имаше някакви близки в съседен град, но години не се бяха вижда­ли и чували, затова не посмя да ги потърси и да ги помоли за помощ. Брат му обаче се свърза с тях и им разказа за тежкото положение, в което бяхме изпаднали. Тези хора спасиха живота ми, без да се колебаят, без да искат нищо в замяна, ма­кар че не ме познаваха. Организираха дарителска кампания чрез една църква и десетки непоз­нати хора събраха пари, храна и дрехи и ни ги из­пратиха по свой предста­вител.

След тази случка не спирам да се питам защо хората в нашето село са такива егоисти и защо единственото, което ги вълнува, е тяхното соб­ствено благополучие и клюките. Как един път не проявиха човечност и не си взеха поука от добри­ната, която ни сториха напълно непознати хора, в чиито сърца нямаше капка злоба и алчност. За пръв път някои ме накара да изпитам благодарност и да се усмихна. Макар да казват, че човек помни само сторените му злини, аз не вярвам в това. Поне аз никога няма да забра­вя направеното от тези хора.

Ако имате нужда от съвет или искате да споделите с нас Вашата лична история, може да направите това на анонимната ни поща:

lichna.istoria@gmail.com

Имам въпрос към биологичната ми майка