Всеки ден душата ми по мъничко умира. Сърцето ми е буца лед, която се топи и изчезва.

Понякога се чудя чужди грехове ли изпла­щам. Единственият човек, който ме обичаше, на кого­то можех да разчитам и да поплача на рамото му, си отиде от този свят преди 2 години. Това беше баща ми. Нямам си вече никого.

Понякога си наливам 50 грама ракия с бучка лед, пуша цигара след цигара и си мисля, че така ще удавя мъката, но не става. На сут­ринта главата ме боли още повече, а душата ми е все така свита. Не е толкова лесно да обърнеш гръб на миналото и да забравиш всичко. Ако знаеш, че ня­кой те чака, може и да боли, ала болката е слад­ка. А мен никой не ме чака и аз никого не чакам. Вече съм на 55 и животът за мен си отива.

Но нека се върна към на­чалото, в своята младост. Бях на 18, ученичка в пос­леден курс, когато се влю­бих. Оженихме се с Петър, който беше 5 години по-го­лям от мен. Заживяхме при техните, после при нашите. На 19 родих първия си син. По онова време даваха ве­домствени жилища от заво­дите и когато се нанесохме в самостоятелна гарсоние­ра, бяхме много щастливи. 7 години по-късно родих втория ни син, тогава ни да­доха двустаен апартамент. Нашите се радваха заедно с нас, помогнаха ни да се обзаведем.

В един момент животът ни започна да куца, отношени­ята ни с Петър се обтегна­ха. Тогава реших да зами­на на работа в чужбина, но скоро се върнах, защото носталгията много ме мъче­ше. След 3 години тръгнах отново на гурбет. Големият ми син дойде да ме изпра­ти до София. Никога няма да забравя думите, които ми каза: „Заминаваш, защото нямаш смелост да се раз­ведеш!“

След 6 месеца се прибрах в България. Този път мъжът ми реши да замине, но аз знаех, че и той няма да из­държи дълго. Дойде си след 9 месеца. И това беше кра­ят за нас. Събра нещата си и се изнесе, остави ни без пукната стотинка. Аз бях безработна, само големият ми син работеше и ни из­държаше. Бяхме на ръба на оцеляването.

По това време баща ми получаваше голяма запла­та и успя да привлече мал­кия при себе си. Как са жи­вели двамата – не знам, но момчето ми стигна до зат­вора.

С Петър се срещахме ня­колко пъти и решихме от­ново да се съберем. След 10 години си дадохме вто­ри шанс. Бях толкова щас­тлива, когато малкият син си дойде, мислех, че най- накрая и ние ще сме нор­мално семейство. Мъжът ми казваше пред всички, че сме се събрали заради децата, обаче те вече бяха големи, а ние – на възраст. Така че трябваше да сме си опора на старини. Само че след 3 години той реши да си тръгне и вече втори месец съм сама и отчаяна.

Мислех, че както дъждът измива мръсотията, така и прошката ще измие болка­та от сърцето ми, но тя си остава. Друго е да те боли глава, ръка или крак – все ще се намери някакъв лек. А за душата лек няма.

Вече не ме вълнуват мъжете, искам само да съм здрава, да стигна до пенсия и после тихо и спокойно да си отида като милия ми баща.

Надя, една отчаяна и изгубена душа

Ако имате нужда от съвет или искате да споделите с нас Вашата лична история, може да направите това на анонимната ни поща:

lichna.istoria@gmail.com

Родила ме е ученичка на 16г., забременяла от тираджия!