Известно време бях продавачка в магазин за обувки. Нагледах се на как­во ли не – глезотии, капризи, мръсни чорапи, а бе – на всичко. Но това, кое­то ще ви разкажа, дълбоко ме потре­се и развълнува.

Един ден тъкмо редях току-що полу­чената стока по рафтовете, когато мо­щен рев на кола ме накара да се обърна. На тротоара пред магазина паркира скъп автомобил и от него сля­зоха възрастна жена с патерици и око­ло 30-годишен мъж. Той изобщо не й помогна – нито при излизане от кола­та, нито при влизане в магазина. От разговора им разбрах, че са майка и син. Жената си избра меки и удобни обувки от 18 лв., но мъжът посочи дру­ги – от 10 лв., като й се сопна: „Защо са ти толкова скъпи обувки, като и без това никъде не излизаш!“ Но тя си беше харесала другите и държеше на своето. Тогава синът й се ядоса и из­лезе пред магазина. Гневен запали ци­гара и ритна със злоба заспалото пред витрината улично куче.

Гледах луксозната кола, която стру­ваше може би колкото 1000 чифта обув­ки, скъпите цигари, които пушеше, са­мочувствието, което демонстрираше, и ме хвана яд, ала си замълчах. Накрая женицата все пак взе евтините обув­ки, които синът -й посочи. Тогава той тържествуващо изрече, обръщайки се към мен: „Знаех си аз, че и тя не знае какво иска, ама инатът й е голям!“ Пос­ле извади дебел портфейл, в който бан­кнотите бяха надиплени като кори за баница. А майка му се беше свила като виновно дете – унизена от обида, и още малко й трябваше да се разплаче. То­гава вече не издържах и изрекох думи, които не трябваше да казвам: „Абе, пръдльо, с пръдльо, толкова ли ти досвидяха още 8 лв., че отказа на жената, която те е родила и отгледала, по-удобните обувки!“ Мъжът не ми остана длъжен. Нарече ме селянка и ме посъветва да си трая, за да не ми с тьжни живота. Въобще не се засегнах, защото се гордея, че съм от село. Но само след седмица ме уволниха, защо­то бях обидила оня пръдльо. Да, бях на­стъпила рядко лайно и то ме изпръска.

След тази история гледам сина си и мисля – дали и той, като порасне, ще ме унижава по същия начин? Гледаш го, трепериш над него, не спиш по цели нощи, когато детето ти е болно, и на­края какво? Пази Боже, от такива на­следници!

Селянката

Ако имате нужда от съвет или искате да споделите с нас Вашата лична история, може да направите това на анонимната ни поща:

lichna.istoria@gmail.com

Дойдох в София, за да стана грешница – що за съдба?!