РАЗТЪРСВАЩА ИСТОРИЯ: Петър – в ковчег, майка му – в черно!

Саможертвата на майката се оказа безсмислена…

В съседния блок живееше щастливо семейство. Мъжът беше спортист, баскетболист, а жената – служителка в държавна институция. Когато си купиха жилище в нашия квартал, не знам от колко го­дини бяха женени но се държаха за ръцете като мла­доженци, целуваха се като се изпращаха сутрин на работа и вечер като се прибираха. И продължиха така, докато Ве­селин – така се казваше съпругът, се разболя.

Никой не знаеше точно от какво, но спряха да излизат вечер прегърнати и да се раз­хождат. Започнаха да се чу­ват разни клюки, че уж като ходел на състезания в чужби­на, кръшкал и го хванал спин. Други пък твърдяха, че е за­болял от рак на кръвта – по­лучил го от разните добавки, дето ги пиел, за да е във форма. Както си говореха така съседите, плъзна и слухът, че съпругата му го напуснала. Никой отначало не вярваше, защото беше останал спо­менът как се натискаше в него като се разхождаха. Представяхме си как ли се натиска пък като са насаме. Ама изглежда, когато човек се разболее, никой не иска да го натиска. И само майка­та остава до него.

Така стана и в тоя случай – от село дойде майката на Петър и тя единствено се гри­жеше за него. Докато била в магазина да пазарува, каза­ла на съседите, че бъбреците му са заболели. Трябвало поне единият да се смени. Тя била съгласна да даде своя на сина си, ако имат съвмес­тимост. Решили да правят трансплантацията в чужбина.

Изглежда, Петър е имал заделени пари от спорта, за­щото заминаха след около месец. А след още месец се върнаха щастливи. Трансплантацията била успешна. Започнаха да се разхождат навън – Веселин и майка му. всички възхвалявахме май­чината любов, макар че тя не се нуждаеше от възхвала. И когато бяхме убедени, че ло­шото е свършило, Петър пак заболя и пак заминаха в чуж­бина.

След седмица се върнаха. Петър – в ковчег, майка му – в черно. Всички изживяхме като лична трагедия тяхното нещастие. Майката през сьлзи разказваше, че уж има­ло съвместимост при изслед­ванията, но организмът на сина й изхвърлил нейния бъбрек. Сега тя беше инва­лид, а синът й – мъртвец.

Посърна жената. Излиза­ше рядко до магазина, купу­ваше само хляб и мляко. Виж­дахме я все по-рядко, а на­края изчезна. По едно време съседите й се притеснили. Звънели, тропали, разбили вратата и я намерили обесе­на в коридора.

Страдахме, тюхкахме се, разсъждавахме и стигахме до извода, че решението и е свързано с излишната само­жертва, че даде бъбрека си, но не помогна на сина си. А аз се замислих има ли смисъл живота на майката, когато изгуби детето си.

Ако имате нужда от съвет или искате да споделите с нас Вашата лична история, може да направите това на анонимната ни поща:

lichna.istoria@gmail.com

 

Живея в истински ад!

 

 

b17_0

Share this post:

Прочетете още:

Добавете коментар