Търси се принца!

МАГАЗИН ПО-КРАСИВИ

Мисля си често над всяка житейска съдба и се чудя как изобщо човек може да се справи в този живот?

Не е математика, че по формула да из­числиш как да си намериш съпруг, който да е такъв, какъвто го желаеш, или как да си щастлив и да живе­еш в разбирателство и любов. Дали не е наистина Божа работа? И ние, простосмъртните, сме безсил­ни да направим каквото и да е, защото всеки мечтае да живее добре, да е щастлив и весел, но всъщност почти няма такъв, който да се похвали с това.

Може би целият човешки живот е кръговрат, тайна, която трудно може да бъде разгадана? Искам да попи­там нещо простичко, което се оказа голям проблем за мен.

Аз съм момиче на 20 г. от Северозападна България. Завърших с отличен успех както средното си образо­вание, така и първия курс от следването. Мога да раз­бера и най-сложния урок, да реша и най-трудната за­дача. Изобщо с науките се разбирам, но с хората не мога. Бях скучна 12 години, докато завърших училище. Момчетата пушеха, моми­четата ги гушеха, заедно псуваха, говореха си на „какво, ма, овца“, „довече­ра в коя дискотека ще се забавляваме“. На мен тези думи ми звучаха като инк­визиция. Не се сближих нито с момичетата, нито с момчетата. Исках, опитвах, бях внимателна и учтива, както са ме учили в семейството, но не се сприятелих с никого. Стигаше се дотам, че съучениците ми взима­ха моите домашни, препис­ваха, усмихваха ми се и… после не казваха и „здра­вей“ на улицата.

Като станах 15-16-годишна, вече не се мъчех да угаждам на никого. Връстниците ми ме отвра­тиха с държанието си, с по­ведението си, с мисленето си. Разбрах, че инакомислещите сме много малко. Ужасявам се от мисълта как ще си намеря другар за цял кивот, след като не мога да открия приятел за един час, за едно кафе, за един разговор. Като че ли съм се родила много късно, по-добре бих отивала на 19- 20-и век, когато момичета­та са писали писма, чели са стихове и са шиели гобле­ни. Аз това го мога и ми харесва да го правя, но как­во значение има, след като не мога да стоя в задиме­ната кръчма, да пия, да пуша, да псувам и да искам секс от всеки пияница. От­вращавам се от сегашните млади хора, които нямат чест, достойнство, ценнос­ти, идеали, духовност… И ужасно се измъчвам. Не мога да съм като тези, на които най-голямата мечта е цяла нощ да пият, да пра­вят разни тройки и четвор­ки, след това да спят цял ден. За тях така се изчерп­ва щастието.

Къде да те намеря, мой принце, мил, нежен, внима­телен, умен, жертвоготовен? Къде си ти, който мо­жеш да ме разбереш от един поглед, да си щастлив от едно докосване, да си готов на всичко за мен, лю­бимото момиче? Много ще се радвам да поместите моето писмо и дано го про­чете някое добро и умно момче, с което да си допад­нем. Дано е от Видинско, Врачанско или София, за­щото аз съм от Североза­падна България и обичам родния си край. Бих иска­ла да мечтае за свое се­мейство, да обича и да от­гледа децата си, да има идеали, ценности, цели, които следва. Да е спосо­бен да изпитва истински чувства, докрай да отстоя­ва любовта си, да е готов на всичко за любимата си, да е борбен и истински християнин, честен и справед­лив. Да държи на чест и морал, а не да мисли само къде и с кого да се напие, да се дрогира или с коя да преспи.

 

Дали ще го срещна някога…

 

Една година вълшебство не стига!

 

 

b17_0

Share this post:

Прочетете още:

Добавете коментар