Светослава беше кръстена на двете си баби – Светла и Славка, но животът й не беше нито светъл, нито славен.
Беше бунтарка, момиче с бърз ум и голямо самочувствие, лидерка в класа и компанията ни извън училище. Водехме й се по акъла и в добрите, и в лошите й хрумвания. В малкото ни градче тя първа опита марихуана, после скача с бънджи, подкара мотора на брат си, без да има книжка, летя с делтапланер. Една нощ лежа в изтрезвителното, а в края на 10-и клас избяга от всичко и от всички, за да заживее с някакъв мъж в столицата. Видяхме се само веднъж случайно, пихме кафе, а тя не спря да говори.
Спомних си тогавашната ни среща, докато утешавах вече порасналата й дъщеря Моника. Разказах й и онова, което Светослава ми сподели тогава.
Приятелката ми беше избягала от мъжа си Ивайло, който всъщност не бил столичанин, а живеел с роднини в Кремиковци, в порутена къща насред занемарен двор. Светослава се запретнала и вложила цялата си енергия да превърне двора в градина и да стегне поне стаята, в която спели с Ивайло. Първия месец той й уйдисвал на акъла, но завистливите роднини и съседи започнали да му се подиграват и скоро мъжът й изгубил мерак да харчи пари за подобрения. Предпочитал да ги прахосва с колеги за залози на карти и пиене. Не закъснели и първите конфликти, които завършвали или с обиди, или с креватни страсти, чието естествено следствие била появата на Моника. Когато половин година след раждането братът на Ивайло – олигофрен по рождение, опитал да изнасили Светослава, а мъжът й я набил, вместо да я защити, тя грабнала бебето и се върнала при родителите си. Остави дъщеря си при дядо й и баба й, а тя самата замина да работи на морето. Вместо да следва, умната Светослава бачкаше по 12 часа като барманка. Изкарваше добри пари, редовно пращаше на майка си пощенски записи, а щом натрупваше няколко почивни дни, си идваше и не се отделяше от Мони. През зимата пък се уреди като сервитьорка в Банско.
Видяхме се отново следващото лято, когато се бях прибрала у дома за първата студентска ваканция. Убедителна както винаги, Светослава ме нави да замина с нея на морето и ме уреди да работя в заведение, съседно до нейното. Така станах свидетел на връзката й с един мулат – Уес, който живееше в Германия. Когато си тръгнах от морето, Светослава ме прегърна сърдечно (не подозирах, че за последно) и ми прошепна, че след края на сезона ще отиде при него – бил уговорил свой приятел италианец да я вземе в пицарията си в Мюнхен.
Малката Мони остана при баба и дядо, баща й изобщо не се интересуваше от нея, особено след раздялата с майка й. През годините срещах Моника – все по-висока и хубава, но Светослава повече не видях. С нея си пишехме писма, обаче внезапно и тези контакти секнаха. Приятелката ми просто изчезна. Баща й почина, а тя не си дойде за погребението му. Майка й сама гледаше Мони и недоумяваше къде е дъщеря й.
Знаехме само, че в Германия Светослава беше живяла три години с Уес, но после синът на работодателя й – Марко, пристигнал в Мюнхен, влюбил се в нея и тя се преместила при него. Цялата фамилия в един момент решили да се върнат в Италия. Влюбените гълъбчета се оженили и се канели следващото лято да дойдат в България, за да вземат и Мони при себе си. В Италия Светослава за първи път била доволна, спокойна и щастлива – направо не приличала на себе си. Но това продължило кратко – Марко се разболял и за два месеца починал от рак. И Светослава престанала да се обажда на дъщеря си. От свекърва й узнахме, че изтощените й нерви не издържали – буквално превъртяла и я затворили в клиника. Лекували я няколко години, но някак успяла да избяга и оттогава следите й се изгубили.
Моника ме потърси и със сълзи на очи ми разказа как след смъртта на баба й възникнали проблеми с наследствените имоти. Сестрата на баба й и нейните дъщери имали претенции и Мони пак се опитала да открие майка си, за да й помогне с документи и съвети. От психиатрията в Италия дойде справка само за лечението на Светослава. Частният детектив, когото Мони нае с помощта на семейството на Марко, продължава да я търси. За съжаление все повече се съмнявам, че ще я намери жива. Мъчно ми е за приятелката ми, но още по-тежко ми е да гледам как се бори със съдбата си самотната й дъщеря.
Деница П.
Има начин да удължим живота си!
Add comment