Превратностите на съдбата понякога са жестоки!

Светослава беше кръстена на две­те си баби – Светла и Славка, но жи­вотът й не беше нито светъл, нито славен.

Беше бунтарка, момиче с бърз ум и голямо самочувствие, лидерка в класа и компанията ни извън училище. Водехме й се по акъла и в добрите, и в лошите й хрумвания. В малкото ни градче тя първа опита ма­рихуана, после скача с бънджи, под­кара мотора на брат си, без да има книжка, летя с делтапланер. Една нощ лежа в изтрезвителното, а в края на 10-и клас избяга от всичко и от всички, за да заживее с някакъв мъж в столицата. Видяхме се само веднъж случайно, пихме кафе, а тя не спря да говори.

Спомних си тогавашната ни сре­ща, докато утешавах вече порасна­лата й дъщеря Моника. Разказах й и онова, което Светослава ми споде­ли тогава.

Приятелката ми беше избягала от мъжа си Ивайло, който всъщност не бил столичанин, а живеел с роднини в Кремиковци, в порутена къща на­сред занемарен двор. Светослава се запретнала и вложила цялата си енергия да превърне двора в гради­на и да стегне поне стаята, в която спели с Ивайло. Първия месец той й уйдисвал на акъла, но завистливите роднини и съседи започнали да му се подиграват и скоро мъжът й изгубил мерак да харчи пари за подобрения. Предпочитал да ги прахосва с коле­ги за залози на карти и пиене. Не закъснели и първите конфликти, ко­ито завършвали или с обиди, или с креватни страсти, чието естествено следствие била появата на Моника. Когато половин година след ражда­нето братът на Ивайло – олигофрен по рождение, опитал да изнасили Светослава, а мъжът й я набил, вме­сто да я защити, тя грабнала бебето и се върнала при родителите си. Ос­тави дъщеря си при дядо й и баба й, а тя самата замина да работи на мо­рето. Вместо да следва, умната Све­тослава бачкаше по 12 часа като бар­манка. Изкарваше добри пари, ре­довно пращаше на майка си пощен­ски записи, а щом натрупваше някол­ко почивни дни, си идваше и не се отделяше от Мони. През зимата пък се уреди като сервитьорка в Банско.

Видяхме се отново следващото лято, когато се бях прибрала у дома за първата студентска ваканция. Убеди­телна както винаги, Светослава ме нави да замина с нея на морето и ме уреди да работя в заведение, съсед­но до нейното. Така станах свидетел на връзката й с един мулат – Уес, кой­то живееше в Германия. Когато си тръгнах от морето, Светослава ме прегърна сърдечно (не подозирах, че за последно) и ми прошепна, че след края на сезона ще отиде при него – бил уговорил свой приятел италианец да я вземе в пицарията си в Мюнхен.

Малката Мони остана при баба и дядо, баща й изобщо не се интересу­ваше от нея, особено след раздяла­та с майка й. През годините срещах Моника – все по-висока и хубава, но Светослава повече не видях. С нея си пишехме писма, обаче внезапно и тези контакти секнаха. Приятелка­та ми просто изчезна. Баща й почи­на, а тя не си дойде за погребението му. Майка й сама гледаше Мони и не­доумяваше къде е дъщеря й.

Знаехме само, че в Германия Све­тослава беше живяла три години с Уес, но после синът на работодате­ля й – Марко, пристигнал в Мюнхен, влюбил се в нея и тя се преместила при него. Цялата фамилия в един момент решили да се върнат в Ита­лия. Влюбените гълъбчета се оже­нили и се канели следващото лято да дойдат в България, за да вземат и Мони при себе си. В Италия Све­тослава за първи път била довол­на, спокойна и щастлива – направо не приличала на себе си. Но това продължило кратко – Марко се раз­болял и за два месеца починал от рак. И Светослава престанала да се обажда на дъщеря си. От свекърва й узнахме, че изтощените й нерви не издържали – буквално превъртя­ла и я затворили в клиника. Лекува­ли я няколко години, но някак успя­ла да избяга и оттогава следите й се изгубили.

Моника ме потърси и със сълзи на очи ми разказа как след смъртта на баба й възникнали проблеми с на­следствените имоти. Сестрата на баба й и нейните дъщери имали пре­тенции и Мони пак се опитала да от­крие майка си, за да й помогне с до­кументи и съвети. От психиатрията в Италия дойде справка само за лечението на Светослава. Частният детек­тив, когото Мони нае с помощта на семейството на Марко, продължава да я търси. За съжаление все повече се съмнявам, че ще я намери жива. Мъчно ми е за приятелката ми, но още по-тежко ми е да гледам как се бори със съдбата си самотната й дъщеря.

Деница П.