Очакваме да ни споделите какво правите с парите си след като прочетете тази изповед.
Израснах в много особено семейство. Майка ми е кротка жена, която за всичко се съобразяваше с баща ми.
Парите
Той колеше и бесеше вкъщи, той държеше парите и разпределяше бюджета ни. Никога не ни е удрял мен и сестра ми, нито пък мама, но беше много строг и изключително стиснат. Не помня някога да ни е давал джобни за училище. Караше майка ни да ни маже по две филии с маргарин и малко сол и това беше. Колбаси вкъщи не се купуваха, а месо ядяхме само в неделя, и то готвено. Пържоли виждахме веднъж годишно – на Нова година. Износвахме дрехите си до последно. Мама ги кърпеше и переше на ръка, за да не се захабя ват от пералната. Лампи почти не се палеха, като станеше тъмно, и зимата бяхме като къртиците. Може би затова и до днес се оправям в тъмното, както и на светло без проблеми.
Срамувах се от съучениците си и нямах никакви приятели, защото не можех да излизам никъде. Пък и къде да ходя, като нямах пукната пара в джоба си и не можех дори едно кафе да си поръчам. Единствената ми приятелка беше сестра ми. С нея бяхме породени и тръгнахме на училище заедно. През зимата спяхме в едно легло, за да се топлим. Дълго не заспивахме, сгушени една в друга, и мечтаехме, когато пораснем, да идем в София, да си намерим работа, да спечелим много пари, да посетим най- скъпия ресторант, да си поръчме от всички ястия и да ядем, да ядем…
Макар че живеехме повече от скромно, и двете бяхме пълни отличнички. Когато завършихме гимназията обаче, баща ни дума не даде да се издума да продължим образованието си, защото не можел да ни издържа. Не разреши и да отидем в столицата, там да си намерим работа и сами да се издържаме. Трябвало да започнем работа в родния си град и всичките си пари да даваме на него, за да му се отплатим, задето ни хранел и обличал, докато пораснем. Започнахме като сервитьорки в едно ново заведение и наистина давахме на баща си всеки изкаран лев.
По същото време той се разболя тежко. Но отказа да влезе в болница да се лекува. Нямал никакво намерение да дава пари на гадните доктори. Лежеше на леглото си и стискаше зъби от болка, но ни навикваше при всяко предложение поне да повикаме някой да го прегледа. Един ден, когато изпадна в безсъзнание, ние все пак се обадихме на „Спешна помощ“. Дойдоха, прибраха го и на следващия ден той почина в болницата. Оказа се, че е имал рак.
Когато го приготвяхме за погребението, мама тръгна да сваля от гардероба някакъв куфар, в който татко имал прибран приличен костюм. Когато го отвори обаче, и трите ахнахме. Вътре имаше подредени найлонови торбички, пълни с пачки банкноти. Години наред нашият баща ни държеше в мизерия и ни лишаваше от всичко, а парите, над които трепереше и обичаше повече от нас, е събирал и крил. Не пожела да ги извади и да си помогне с тях дори когато умираше.
Няма да ви казвам за каква сума става въпрос – огромна е. Но нито аз, нито мама, нито сестра ми й се зарадвахме. Защото най-хубавите години и на трите ни бяха минали в нямане. След погребението на татко продадохме къщата и всички дойдохме в София.
Имаме скромно жилище и работа. Със сестра ми сме вече студентки и макар че не пазаруваме без мярка, не се лишаваме от нищо. Защото парите се печелят, за да се харчат. А не да се крият по куфарите, както правеше баща ни.
Галина
http://po-krasivi.net/40877/privlichajte-parite-taka.html
Leave a reply