Знаете ли какво печелите и какво губите, когато се откъснете от родното място?
Прочетете тази история и може би ще си отговорите на въпроса.
Далече…
Когато преди години Камелия се съгласи да се ожени за мен, бях на седмото небе от щастие. Не ми се вярваше, че съм имал такъв късмет. Защото тя беше красива софиянка с висше образование – беше завършила културология, знаеше чужди езици, живееше сама в голям апартамент в „Лозенец“ – най-баровския тогава квартал. Дори не исках да се замислям какво бе намерила у мен. Нито бях красив, нито бях богат – едно селско момче, което учеше инженерство задочно и работеше на смени в един автосервиз. Когато Камелия канеше гости, гледах много-много да не се обаждам, за да не сбъркам нещо, аз да стана за смях и нея да изложа. Все това не ми излизаше от ума – да не би Камелия да се срамува от мен — да ми се подиграва и тя, и приятелите, да се споглеждат с ехидни усмивки зад гърба ми родителите и роднините й…
Може би затова, когато под разни предлози започна да ми отказва да идва с мен на село при нашите, аз я разбирах. Не й се сърдех, защото и за мен така беше по-лесно, иначе се чувствах неудобно – в селската ни къща. Там нямаше скъпи килими, пухкави луксозни хавлии да не говорим за сатенени чаршафи. И храната беше простичка – такава, каквато на село се готви.
Трудно стана, когато Камелия започна да спира и мене да се връщам там. Майка ми пишеше тъжни писма, обаждаше се по телефона с прегракнал от вълнение глас, пращаше по нещо по децата на познати и съседи, които учеха в София. Все заръчваше да си ида, да се видим. Аз обещавах и обещавах… Като се роди дъщеря ми, мечтаех да я водя през лятото на село – чист въздух, истинска храна, чиста вода. Исках да се научи откъде идва месото, млякото, маслото, вълната… Но Камелия не даваше – детето можело да развие алергия сред толкова растения и животни, да започне да говори по селски, можело да настъпи змия или да го ухапе куче, да го налази бълха. И аз приемах, че Камелия е права, съгласявах се. Благодарение на което майка ми успя да види дъщеря ми няколко пъти, за броени часове, а синът ми израстна, без да познава баба си, без да е прекрачвал прага на родната ми къща. Аз отскачах по за ден-два около Нова година, по Великден и за събора наесен. Постепенно спрях изобщо да ходя, но пък пращах пари, защото според Камелия майка ми това искаше – пари… Когато погребахме мама, намерихме в раклата всички левчета, които съм й пращал през последните години, сложени в пликове, надписани по месеци и години.
В онзи момент осъзнах какво всъщност е направила Камелия с мен – насилвала ме е, както се казва, с кадифени ръкавици, но каквото и да кажа сега, вече е късно. Гледам се в огледалото и не се харесвам, защото отдавна не съм това, което бях, не съм себе си. Изглеждам възпитан и любезен, както Камелия иска. Говоря с празни и сложни думи, които нищо не казват. Обличам се в неудобни, но модни дрехи, каквито жена ми ми избира. Ям тъпи и безвкусни ястия с имена, които не мога да запомня, които не ми са по сърце и в които няма нищо истинско. Може би затова, колкото пъти си спомня мама, родната си къща и корените си, стомахът ми се свива. От тази болка и вина като нищо ще се разболея. Аз съм едно дърво, което бавно, внимателно, ласкаво, без вик и без шамар е принудено да бъде нещо друго – гъба, лишей или лиана… И най-странното е, че всъщност през по-голямата част от живота си с Камелия аз бях доволен, бях съгласен, сам се подлагах да ме насилва. Защо ли? Не знам.
Георги
Add comment