Бях само на 20, когато се омъжих за Никола. Млада, наивна и глупава, го гледах в очите и му се възхищавах, защото беше мъжкар, защото ръцете му бяха силни и като тропнеше с юмрук по масата в кръчмата, думата му се чуваше. Много скоро след сватбата ни обаче тези юмруци започнаха да се стоварват и върху мен. Той не търпеше възражения, не го интересуваше какво му говоря в свое оправдание и признаваше само своята истина. Един път не ми каза, че ме обича, нито веднъж не ми донесе цвете. Това за него бяха лигавщини.
Мъжът ми признаваше само къщата да е чиста, храната да е приготвена по негов вкус и на масата да има ракия и салата. И да съм му подръка в леглото винаги когато ме поиска. Не приемаше „не искам“ и „лошо ми
С него съм щастлива
е“. Понякога дори се радвах, че нямаме деца, защото не ми се мислеше как ще ги възпитава. А и той не страдаше от това, че още не съм му родила син или дъщеря. Казваше, че децата са неблагодарно племе, по което се харчат излишни пари. И все така ме имаше за боксова круша.
Единственото ми развлечение беше да ходя на работа. Там поне се отнасяха с мен като с човек и ме уважаваха. Но колежките все ми се чудеха защо не ходя с тях на кафе или на пица след работа. Притеснена им обяснявах, че мъжът ми не обича да закъснявам, а те ми се смееха. Една от тях – най-отворената, ми каза, че тя от години криела от мъжа си пари от заплатата си и си купувала разни работи, като му казвала, че са подарък от майка й или сестра й. А като искала да се види с приятелка, обяснявала, че ще закъснее, защото трябвало да довърши нещо в работата си. Така за пръв път събрах смелост да скрия пари от Никола. Той изобщо не разбра, а когато ни увеличиха заплатите, месец след месец отделях и по-големи суми. Не си купувах нищо с тях. Събирах ги и тайно мечтаех да избягам от мъжа си, защото той в никакъв случай нямаше да ми даде развод. Често броях тези пари – те бяха моят билет към свободата, но знаех, че никога няма да си тръгна от Никола, просто защото нямаше къде да отида.
Преди три години при нас дойде нов колега. Борис беше на моята възраст, симпатичен и винаги усмихнат. Колкото и да бях задръстена, по погледите, които ми хвърляше, и по комплиментите, които ми правеше, разбрах, че ме харесва. Беше ми приятно да го слушам и да го наблюдавам тайно. Сърцето ми трепваше всеки път, когато идваше при мен. Усещах дъха му върху косата си, а когато ме докоснеше неволно, през тялото ми сякаш преминаваше ток. Така неусетно се влюбих в Борис.
А една вечер, когато останахме след работа да довършим нещо, той ме целуна. Разтреперих се цялата, но той ме целуна отново. После прошепна, че отдавна искал да го направи, и ме придърпа към своята стая, където имаше диван. Но аз го отблъснах. Не, не че не го желаех, просто се срамувах, че когато свали дрехите ми, ще види следите от шамарите и ритниците на мъжа ми и изпохапаните ми до кръв гърди… Онази вечер все пак се любихме и Борис видя всичко, което исках да скрия от него. И разбра. Усетил притеснението ми, целуваше насиненото ми тяло и само ме питаше: „Защо още стоиш при този изверг? Махни се, ела при мен!“ Но аз знаех, че ако си тръгна, Никола ще ни убие и двамата. С цялото съзнание за това, което ще ми се случи, ако мъжът ми разбере, поех риска да стана тайна любовница на Борис.
От онази нощ живея на ръба на бръснача. У дома съм бита и унижавана, а в прегръдките на Борис – обичана и желана. В началото се страхувах, но сега вече знам – рискът си струва. Трябваше да стана на 35, за да разбера какво е истинска любов. Любовникът ми ми дава това, което от съпруга си никога няма да получа.
Никола може да ме бие и да ме рита колкото си иска. Готова съм всичко да изтърпя, защото после, с целувките си, Борис отнема всяка болка и любовта му към мен заличава белезите и по тялото, и в душата ми.
Затова все по-често си мисля, че може би е време да приема предложението му да се махнем далеч оттук, дори да напуснем България. Пари вече имам достатъчно. А най-важното е, че до себе си ще имам мъж, готов да влезе и в огъня заради мен.
Павлина
Пишете ни и вие на e-mail po.krasivi@gmail.com
Add comment