Лесно ли е да си продавачка в хранителен магазин?

Читава работна ръка се намира трудно и това започва да личи дори от големите вериги за хранителни стоки, където масово се назначават жени, които не само че имат затруднения с четенето на етикетите, но и с връщането на рестото. Дамите зад касата изпитват силно затруднение, когато трябва да пресметнат колко да върнат на клиентите, макар че на касовия апарат сумата е четливо изписана. Това довежда до нелепата практика до главата на всяка работничка да стои друга, която уж я въвежда в работата, но всъщност й диктува, че първо трябва да се връщат стотинките, до закръгляне на левче, а след това и остатъкът.

Мераклиите за покупки буквално остават слисани от гледката, на която се натъквали постоянно. От една страна, трябвало да пазят чантата си от джебчиите, от друга – да се въоръжат с търпение, докато се намери някой, който да светне момичето какви пари да се връща. Причината е ужасяваща – голяма част от девойките дори не познавали едрите банкноти от 50 и 100 лева.

„Кризата за кадри е голяма. Всеки ден постъпват молби за работа, написани са полуграмотно. Кандидатстват хора от цяла България и дори да искаме, не можем да направим голяма пресявка. Желаещите често не познават банкнотите. Разказват, че не са разполагали с големи суми пари в живота си и през ръцете им не са минавали столевки. Като седнат зад касата, буквално се сащисват. Първата седмица след назначаването им обикновено до тях седи и друг касиер, който да следи колко връщат. Допускат грешки не само от притеснение, но и от незнание. Не правят връзка между сумата, която показва апаратът, и колко трябва да върнат. Примигват с очи, търкат ръце и търсят управителя. Поведението им създава недоверие в клиентите. Случва се продавачите да не могат да четат. Затруднения имат с имената на продукти, които не са от български произход. За тях всички пасти са макарони и трябва да минат поне 6 месеца, за да свикнат да разпознават различните видове. За някои вурст и шпек салам е едно и също нещо“, разказва пред в. „Уикенд“ човек от бизнеса.

За продавачи се кандидатирали и ромки, които хабер си нямали от смятане и писане. Те се възмущавали от отказа да бъдат допускани до работа с апаратите, макар да не знаели как се включват машинките. Смятали, че това е расова дискриминация, и плашели служителите с доклади до „когото и където трябва“. Те масово се проваляли на теста с връщането на пари. Нямали завършен дори 8 клас, но се надявали, че ако някой ги научи, ще могат да се справят с всичко.

Друг проблем пред търговци и клиенти били „нередовните“ продавачи и поддържането на личната им хигиена. Оказало се, че макар униформата да е задължителна, неделната баня не дава голям резултат в борбата с чистоплътността. В големите вериги даже са назначили специален човек, който да „души“ рано сутрин дали служителките идват чисти на работа.

В няколко магазина от голяма чуждестранна верига по незнайни причини са назначени на работа болни жени. Жена с болест на Паркинсон била изпратена на щанда за топлата храна. Ръцете на госпожата треперели и когато трябвало да слага салатата и манджите в кутиите за вкъщи, ястията се разсипвали по съседните тави. Това възмущавало гражданите, които не били готови на компромиси и на момента оформяли здрави скандали. Въпреки това девойката продължила да работи с месеци.

„С времето стана така, че самото момиче пожела да напусне. Клиентите не свикнаха с проблема й. Извръщаха глава и се отказваха да пазаруват. След нея дойде друго момиче, което бе инвалид в някаква лека степен. Почна на щанда с колбасите. Понякога забравяше да ползва ръкавици, когато трябваше да пипа месата. Трудно й бе да преценява правилно грамажите. Когато се ядосаше, ругаеше който се изправи пред очите й. Замеряше с кренвирши клиенти… Луда работа. Нейна колежка пък се дразнеше от краставиците. Не ги докосваше с ръце, защото били зелени, а тя се обривала от зелени зеленчуци. Нейният номер бе да подхвърля торбата с краставиците на метър от купувачите“, разказват от друг хипермаркет.

„Разбирам, че всички имат право на труд според конституцията, но все пак трябва да има някакъв подбор и може би нещо като психотест или справка за състоянието на кандидатите, за да не се стига до нелепи сцени и съдилища. Изключително неподатливи за работа са вегетарианците, които отказват да пипат месото и месните продукти. Те дори се пазарят да не работят близо до меса, защото усещали миризма на мърша и виждали как душите на клетите животинчета обитават сградата на магазина. Да намериш нормален работник е истинско чудо. Дори 25-годишните момчета, които вземаме на работа, за да подреждат стоките, ce оказват кекави. На третия ден се хващат за кръста и споделят, че имат проблеми. Няма сила, която да ги накара да работят така, както го правят германците, например“, споделят от „кухнята“ на популярен в цяла България магазин.

Управителите са притеснени от факта, че понякога им се спуска „отгоре“, сиреч от шефовете, наставление да бъдат вземани на работа хора от малцинствата или пък такива с видими психични проблеми. На такава заповед отказ няма как да бъде даден, а от подобна категория граждани доста трудно може да се изгради отговорен продавач-консултант.

Голяма част от кандидат-магазинерите за първи път виждали такова разнообразие от храни, защото в домовете си готвели предимно боб, леща и макарони. Пържолите се смятали за лукс – нещо позволено на Нова година и празник. Торти и пасти били считани като неща за ядене само на рожден ден. Затова тайничко похапвали в работно време – в сектори, в които няма камери.

Като виц се разказва за младо момиче, което колабирало между рафтовете, след като изяло наведнъж 8 шоколада. Горката, никога през живота си не била вкусвала от лакомството, заграбила колкото може и тайно ги излапала в тоалетната. След това, разбираемо, й станало лошо.

„Какви очаквате да са хората зад щанда? Знаете ли за какви пари работят? В София им дават по 500-600 лева, но в провинцията е късмет, ако вземат и 350.

Единици са истинските професионалисти, които с удоволствие си вършат работата“, казва човек от бизнеса.