В края на юни с Валери ще празнувано стъклена сватба – женени сме от 15 години, а сме заедно почти 20. Сигурна съм, че тези дни той ще ме попита къде искам да отидем във въпросния ден. Също така, без капчица пламък в очите, ще зададе следващия въпрос – за двама или за четирима да направи резервацията. Аз и този път автоматично ще кажа, че е най-добре да сме с децата. Валери ще се подсмихне кисело и ще се съгласи. Този сценарий напоследък се повтаря всяка година.
Снощи се събудих, и без да искам, върнах лентата назад – тогава мьжът, с когото днес спим в отделни стаи, беше целият ми свят. Аз също бях всичко за него. И двамата бяхме дошли от дълбоката провинция – Валери от малък южен град, аз от голямо село на километри от морето – хем село, хем не на брега. Бяхме се вкопчили един в друг и наивно вярвахме, че с любов ще се справим с живота. Само няколко месеца след като се запознахме, се събрахме в една квартира, макар че за пред нашите живеех с колежка от Русе. Нямахме много пари, а искахме да опитаме и да имамо всичко. Пресмятахме, цепехме стотинката на две и пак едва докачвахме стипендиите си. Затова аз ходех като санитарка в една болница, а Валери се хвана с една група хамали. Скапвахме се от работа, но животът ни стана по-хубав. Всеки като се нахрани свястно, като се 
облече хубаво, като знае, че може да си позволи да седне в кафене и понякога да вечеря в заведение, се чувства различно.
След като се окопитихме, с Валери сменихме работата. Аз започнах в една фирма за преводи, а той се прицели в асистентско място. За малко новите цели да ни разделят, защото заради тях и двамата направихме грешни стъпки. Срещу секс от време на време с шефа получавах повече работа и повече пари. Валери пък си затвори очите за възрастта и за мераците на една доцентка от факултета. С цената на добър секс той стана асистент. Иначе продължавахме да живеем заедно и да се обичаме страстно. След време финансовото ни положение стана по-нормалмо и се зарекохме никога повече да не си изневеряваме. Скоро след това се оженихме, защото аз бях бременна с първото ни дете.
През трите години, в които гледах сина си вкъщи, Валери напредна доста е кариерата. Направи самостоятелна фирма, изостави асистентските задължения, работеше и печелеше. Решихме да изтеглим кредит и да си купим жилище. После поискахме да имаме още едно дете. Когато малкият ни син навърши година, мен обаче не ме свърташе вкъщи. Големият тръгна на градина, за бебето взехме жена, а аз започнах на ново място, почти от нула, и трябваше да се доказвам. В началото ми бешо трудно и се разкъсвах между работата и семейството. Бързо влязох в час обаче и колкото повече пари изкарвах, толкова повече разчитах на гледачката. Не знам как стигнах до момента, когато почти не виждах децата будни, а с Валери рядко се засичахме вкъщи. Той се сьрдеше, повтаряше,че си е стъпил на краката и може да се грижи за семейството си. Мен пък ме подгони амбицията да му бъда равна. След като осъзнахме колко е тъпо да се караме за глупости, спряхме да си говорим. Всеки си знаеше задълженията: да внася определена сума пари в общия бюджет, да плаща на жената, която се грижи за домакинството, да следи какво правят момчетата. Освен това аз пазарувах, а Валери поддържаше моята и своята кола. Понякога в събота или в неделя закусвахме заедно. Рядко, но се случваше да излезем четиримата на някаква разходка или вечеря навън. Задължително в пълен състав за Коледа отивахме при моите родители, а за Гергьовден – при неговите. Общите ни летни ваканции ставаха все по-кратки. До миналото лято, когато седмицата в Гърция ми се стори безкрайна. Понеже с Валери отдавна не спяхме в едно легло, там аз се измъчих. Първо, защото окончателно разбрах, че той не ме вълнува и с него не мога повече да правя секс. Второ, защото отказите ми го вбесяваха и той вдигаше скандали посред нощ. Трето, защото точно тогава реши да ми напомни, че някога съм спала с шефа си и предположи, че – въпреки обещанията за вярност – които си разменихме, сигурно продължавам да го правя, макар и с други. Това вече преля чашата и една нощ се преместих на дивана в хола. А оттам минаваха всички – и синовете ни, и приятелите ни, с които бяхме на почивка.
След като со върнахме, мъжът ми се постара явно заради жена да закъснява всяка вечер…
Преди време сериозно мислих за развод, но разбрах, че няма как да стане, защото ни останаха, макар и само две, но много съществени неща, които ни държат заедно – децата и кредитите.
Някъде в борбата за личен успех и семейно благополучие изгубихме чувствата си. Може би трябваше всеки да си хване пътя още когато си изневерихме с началниците. Тогава си простихме и се заблуждавахме, че можем да живеем и така.
И каква стъклена сватба да празнуваме, като всичко между нас е счупено?!
Калина
Leave a reply