Толкова е скапан животът, че забравяме, че любовта съществува

Една трогателна романтична история, която ще ви просълзи от умиление

Кое е по-голямо, по-важ­но, по-силно и по-трайно във времето – любовта или приятелството? Този спор е почти като спора за яйцето и кокошката – ве­чен и недотам необходим. В края на краищата какво значение има, ако съще­ствуват и двете – любов­та и приятелството. По­някога ги откриваме в раз­лични хора, друг път са събрани в един. И тогава е най-хубаво. За съжаление, се случва доста по-рядко.

Борис и Диляна израс­нали заедно от малки. Деца на приятелски се­мейства, те ходели в едно училище, седели на един чин от 1-ви до 12-и клас. През лятото пак били два­мата – на лагер или на село при някоя от бабите си. Обичали да се катерят по скалите, да плуват, вечно се състезавали кой ще стигне пръв с велосипеди­те или тичайки през поле­то. И някак съвсем есте­ствено, с годините, при­ятелството им прераснало в любов – първи целувки, първи секс. Едно лято на морето дори си дали клет­ва, че никога няма да се разделят. После дошли плановете и мечтите как ще се оженят, ще си родят деца… Всичко изглеждало прекрасно, докато Диляна записала висше в София, а Борис се провалил на кандидатстудентските из­пити и не го приели. Уго­варяли се, че той ще се премести в столицата и ще си намери работа там, но това продължило няколко месеца, а през това вре­ме… Диляна се влюбила. В друг – свой колега от уни­верситета. Постепенно разбрала, че онова с Бо­рис е много хубаво нещо, но не е любов – такава, ко­ято да те изгаря отвътре, да те кара да полетиш в облаците и заради която да си готов на всичко. На всичко, само не и да нара­ниш най-добрия си при­ятел. Защото точно това ги свързвало с Борис – едно прекрасно, дългогодишно приятелство.

И Диляна се разкъсвала между любовта и вината, искала да каже истината на своя приятел, а не намира­ла сили. Спасявало я раз­стоянието и това, че рядко се случвало да го погледне очи в очи. Надявала се на чудо, което да й помогне да разкъса мрежата, в която се е заплела.

Не чудо, а случайността се намесила. Братовчедът на Борис, който бил в ко­мандировка в София, нео­чаквано я видял как се це­лува с любимото момче на улицата. Дори не й се оба­дил, а побързал да каже на Борис за изневярата. До този момент той не бил изживявал такава болка, която карала сърцето му да кърви. Затворил се на вилата и цяла седмица не допуснал никого при себе си. Какво е правил там и какви мисли взривявали ума му, никой не знае. На­края обаче се прибрал у дома, стегнал набързо един сак с малко дрехи и заминал за София.

Известно време тайно следял момичето, което обичал повече от всичко. Виждал как другият й носи цветя, как тя тича към него с разтворени обятия, как той я върти в кръг, а тя се смее щастливо. Едва след няколко дни й се обадил.

На срещата им Диляна била много притеснена, забелязал как цялата тре­пери и малко й трябвало да се разплаче. Предчувства­ла, че Борис е разкрил тай­ната й, пък дори да не бил, страхувала се, че сама ще се издаде. А толкова не искала той да страда. Това, което чула обаче, разплакало нея. Борис й казал, че е дошъл да про­мени онази клетва край морето. Разбрал, че това, което ги свързва не е лю­бов, а нещо по-силно – при­ятелство. И колкото пъти тя да среща и да се разделя с любовта, той винаги щял да бъде до нея. Да се рад­ва на щастието й и да я уте­шава, ако страда. Помолил я само да му отговори със същото. Целунал я за пос­ледно и побързал да си тръгне, за да не види сълзите в очите му.