Една трогателна романтична история, която ще ви просълзи от умиление
Кое е по-голямо, по-важно, по-силно и по-трайно във времето – любовта или приятелството? Този спор е почти като спора за яйцето и кокошката – вечен и недотам необходим. В края на краищата какво значение има, ако съществуват и двете – любовта и приятелството. Понякога ги откриваме в различни хора, друг път са събрани в един. И тогава е най-хубаво. За съжаление, се случва доста по-рядко.
Борис и Диляна израснали заедно от малки. Деца на приятелски семейства, те ходели в едно училище, седели на един чин от 1-ви до 12-и клас. През лятото пак били двамата – на лагер или на село при някоя от бабите си. Обичали да се катерят по скалите, да плуват, вечно се състезавали кой ще стигне пръв с велосипедите или тичайки през полето. И някак съвсем естествено, с годините, приятелството им прераснало в любов – първи целувки, първи секс. Едно лято на морето дори си дали клетва, че никога няма да се разделят. После дошли плановете и мечтите как ще се оженят, ще си родят деца… Всичко изглеждало прекрасно, докато Диляна записала висше в София, а Борис се провалил на кандидатстудентските изпити и не го приели. Уговаряли се, че той ще се премести в столицата и ще си намери работа там, но това продължило няколко месеца, а през това време… Диляна се влюбила. В друг – свой колега от университета. Постепенно разбрала, че онова с Борис е много хубаво нещо, но не е любов – такава, която да те изгаря отвътре, да те кара да полетиш в облаците и заради която да си готов на всичко. На всичко, само не и да нараниш най-добрия си приятел. Защото точно това ги свързвало с Борис – едно прекрасно, дългогодишно приятелство.
И Диляна се разкъсвала между любовта и вината, искала да каже истината на своя приятел, а не намирала сили. Спасявало я разстоянието и това, че рядко се случвало да го погледне очи в очи. Надявала се на чудо, което да й помогне да разкъса мрежата, в която се е заплела.
Не чудо, а случайността се намесила. Братовчедът на Борис, който бил в командировка в София, неочаквано я видял как се целува с любимото момче на улицата. Дори не й се обадил, а побързал да каже на Борис за изневярата. До този момент той не бил изживявал такава болка, която карала сърцето му да кърви. Затворил се на вилата и цяла седмица не допуснал никого при себе си. Какво е правил там и какви мисли взривявали ума му, никой не знае. Накрая обаче се прибрал у дома, стегнал набързо един сак с малко дрехи и заминал за София.
Известно време тайно следял момичето, което обичал повече от всичко. Виждал как другият й носи цветя, как тя тича към него с разтворени обятия, как той я върти в кръг, а тя се смее щастливо. Едва след няколко дни й се обадил.
На срещата им Диляна била много притеснена, забелязал как цялата трепери и малко й трябвало да се разплаче. Предчувствала, че Борис е разкрил тайната й, пък дори да не бил, страхувала се, че сама ще се издаде. А толкова не искала той да страда. Това, което чула обаче, разплакало нея. Борис й казал, че е дошъл да промени онази клетва край морето. Разбрал, че това, което ги свързва не е любов, а нещо по-силно – приятелство. И колкото пъти тя да среща и да се разделя с любовта, той винаги щял да бъде до нея. Да се радва на щастието й и да я утешава, ако страда. Помолил я само да му отговори със същото. Целунал я за последно и побързал да си тръгне, за да не види сълзите в очите му.
Има и такава любов – докато смъртта ги раздели и след това!
Add comment