Сърцето ми плаче за моята приятелка от детството…
Не зная как да постъпя – да се примиря ли с факта, че едва ли вече ще видя най-добрата си приятелка от детството, или да се обадя в полицията, че снаха й я държи под ключ и не допуска никого при нея.
Като си спомня само какво слънчево момиче беше Ани, сърцето ми плаче! Знаем се от 5-годишни, учехме в един клас, заедно тръгнахме на работа и отгледахме децата си. Тя – двама сина, аз – син и дъщеря. После животът ни отдалечи, но по празници или си гостувахме, или се чувахме. Затова съм наясно с всички криволици на съдбата и.
Откакто се пенсионирах миналата година, се виждахме по-често. Всяка седмица поне по веднъж се отбивах в магазинчето за бельо, което приятелката ми държеше на спирката до нас. Ани се придвижваше трудно, дотам и обратно я возеше с колата си големият й син. Малкият е в Щатите и майка му много тъгуваше за него. Разказваше ми как се виждат по „скипето“ (skype) с него и жена му – „мелес между италианка и мексиканец“, която не желаела да се продума да се преместят в Европа, камо ли в България. Затова прекарваха заедно само по десетина дни, когато той се връщаше през отпуската си. Тогава Ани викаше друга жена да я замества в магазинчето и не се отлепяше от „американеца“. Веднъж я попитах баткото не ревнува ли, а тя ме погледна учудено: „Знам ли? Почти не го забелязвам. Той ми е като любима вещ, с която съм свикнала…“ Е, да, ама след като малкият си заминаваше, тя пак оставаше на грижите на големия. Вярно, и тя помагаше на семейството му – даваше пари за»ремонти, в събота и неделя се грижеше за внучката си, за празниците винаги им приготвяше вкусни баници и пити, но обичта, която изпитваше към малкия, не можеше да се сравни с нищо.
За нещастие в края на март големият й син загина при катастрофа и Ани се срина. Малкият не пристигна за погребението на батко си – нямало как да отсъства от работа. Това й подейства като леден душ. Ани изведнъж разбра, че е останала без реалната си опора, а всичко друго е илюзия. „Загубих сина, който цял живот ме е обичал истински, а бях несправедлива към него“ – сподели ми тя. През април успях да я видя само веднъж – каза ми, че вече няма кой да я вози до магазинчето, затова ще го поеме заместничката й. Даде ми номерата на телефона и джиесема си, за да й отида на гости, като се посъвземе.
Не можах да бъда до нея на 40-ия ден от смъртта на сина й – роди ми се внук и не беше редно да ходя по гробища. Обадих й се на другия ден и разбрах, че по настояване на снаха си се е преместила в техния апартамент, а своето жилище е дала под наем, за да си помага финансово. Това добре, лошото е, че оттогава нещата рязко се промениха. Щом звънна у тях и поискам да говоря с Ани, снаха й или внучката отговарят, че тя спи или е в банята, или че плаче и не иска с никого да говори. Джиесемът й вече е невалиден и така загубих възможността да чуя приятелката си, за да разбера истината за състоянието й. Позволих си да отида в апартамента на големия й син, но никой не отвори вратата въпреки упоритото ми звънене. Струва ми се, че роднините крият Ани нарочно. Последния път по телефона снаха й ми заяви троснато, че приятелката ми е в болница, но не пожела да каже в коя и ми затвори, след като студено ме помоли да престана да ги безпокоя. Няма да се учудя, ако скоро видя некролог. Вълнуващи думи в него ще прикрият равнодушието на близките към съдбата на една майка, която чак на стари години разбра кой от синовете й е я обичал истински.
Знаете ли, че…караниците с приятелите ще ви докарат рак, депресия и сърдечни заболявания
Add comment