Едва ли вече ще видя отново най-добрата си приятелка

Сърцето ми плаче за моята приятелка от детството…

Не зная как да постъпя – да се примиря ли с фак­та, че едва ли вече ще видя най-добрата си при­ятелка от детството, или да се обадя в полицията, че снаха й я държи под ключ и не допуска никого при нея.

Като си спомня само какво слънчево момиче беше Ани, сърцето ми плаче! Знаем се от 5-годишни, учехме в един клас, заедно тръгнахме на работа и отгледахме децата си. Тя – двама сина, аз – син и дъщеря. После животът ни отдале­чи, но по празници или си гостувахме, или се чувах­ме. Затова съм наясно с всички криволици на съдбата и.

Откакто се пенсиони­рах миналата година, се виждахме по-често. Вся­ка седмица поне по веднъж се отбивах в ма­газинчето за бельо, кое­то приятелката ми държе­ше на спирката до нас. Ани се придвижваше трудно, дотам и обратно я возеше с колата си го­лемият й син. Малкият е в Щатите и майка му мно­го тъгуваше за него. Раз­казваше ми как се виждат по „скипето“ (skype) с него и жена му – „мелес между италианка и мекси­канец“, която не желаела да се продума да се пре­местят в Европа, камо ли в България. Затова пре­карваха заедно само по десетина дни, когато той се връщаше през отпус­ката си. Тогава Ани вика­ше друга жена да я заме­ства в магазинчето и не се отлепяше от „америка­неца“. Веднъж я попитах баткото не ревнува ли, а тя ме погледна учудено: „Знам ли? Почти не го за­белязвам. Той ми е като любима вещ, с която съм свикнала…“ Е, да, ама след като малкият си за­минаваше, тя пак остава­ше на грижите на голе­мия. Вярно, и тя помага­ше на семейството му – даваше пари за»ремонти, в събота и неделя се гри­жеше за внучката си, за празниците винаги им приготвяше вкусни бани­ци и пити, но обичта, коя­то изпитваше към малкия, не можеше да се сравни с нищо.

За нещастие в края на март големият й син заги­на при катастрофа и Ани се срина. Малкият не при­стигна за погребението на батко си – нямало как да отсъства от работа. Това й подейства като леден душ. Ани изведнъж разбра, че е останала без реалната си опора, а всичко друго е илюзия. „Загубих сина, който цял живот ме е обичал истин­ски, а бях несправедлива към него“ – сподели ми тя. През април успях да я видя само веднъж – каза ми, че вече няма кой да я вози до магазинчето, за­това ще го поеме заместничката й. Даде ми номе­рата на телефона и джиесема си, за да й отида на гости, като се посъвземе.

Не можах да бъда до нея на 40-ия ден от смъртта на сина й – роди ми се внук и не беше ред­но да ходя по гробища. Обадих й се на другия ден и разбрах, че по настоя­ване на снаха си се е пре­местила в техния апарта­мент, а своето жилище е дала под наем, за да си помага финансово. Това добре, лошото е, че отто­гава нещата рязко се про­мениха. Щом звънна у тях и поискам да говоря с Ани, снаха й или внучка­та отговарят, че тя спи или е в банята, или че пла­че и не иска с никого да говори. Джиесемът й вече е невалиден и така загу­бих възможността да чуя приятелката си, за да раз­бера истината за състоя­нието й. Позволих си да отида в апартамента на големия й син, но никой не отвори вратата въпре­ки упоритото ми звънене. Струва ми се, че роднини­те крият Ани нарочно. Последния път по телефо­на снаха й ми заяви трос­нато, че приятелката ми е в болница, но не пожела да каже в коя и ми затво­ри, след като студено ме помоли да престана да ги безпокоя. Няма да се учу­дя, ако скоро видя некро­лог. Вълнуващи думи в него ще прикрият равно­душието на близките към съдбата на една майка, която чак на стари годи­ни разбра кой от синове­те й е я обичал истински.

 Знаете ли, че…караниците с приятелите ще ви докарат рак, депресия и сърдечни заболявания