Дванайсет години беше част от семейството
До преди време, когато чуех някоя моя приятелка и колежка как се превъзнася по кучето си, как го глези, целува, прегръща и така нататък, винаги съм реагирала с насмешка.
Смятала съм, че хората, и особено жените, които се привързват към кучетата или котките си, имат със сугирност личностни проблеми. Обикновено се предполага, че им липсва любов. Най-вероятно нямат семейство, деца, и дават на животното любовта, която им е в недостатък…
Е да, но аз имам прекрасно семейство, три деца, така че кучето, което малкият ми син с тръшкане и рев наложи да купим, не беше взето като някаква моя липса откъм любов.
Аз никак ни исках да вземаме животни вкъщи, но след две седмици рев, той се наложи. Разбира се, само след няколко дни кучето му омръзна и остана моя „грижа“. За моя голяма изненада обаче свикнах с нея (женско) и тя стана член на семейството.
Синът ми вече се изнесе от вкъщи на квартира, а за моя огромна мъка, онци ден кучето ни почина на 12 години. Никога не съм мислела – но е истина – все едно член от семейството си е заминал… И още не мога да се възстановя.
З.Д., Шумен
Add comment