Имах трудно детство
Детството ми беше малко самотно – не ме харесваха, обиждаха ме, защото бях дебеличко същество с изчервяващи се бузи. Когато успявах по някой предмет, за секунди сякаш се позамисляха, че може би не съм чак толкова зле. Но после им ставах още по-противна – хем неприятна, хем пък успява повече от тях. Можеш ли да угодиш на всички?
Веднъж кипнах…
Заявих на родителите си, че повече няма да стъпя в това училище. Не знам какво им имаше на всички – как пък с един не се сработих добре… Намериха ми ново училище. Е, какво очаквате – че пак съм била аутсайдер? Съвсем не! Нямате представа колко по-добре се чувствах там. Имах чувството, че някой е прекарал света през сито, лошотията на моите връстници е изпаднала и я е отнесъл вятърът. Завързах приятелства – не едно и две… Сякаш целият клас беше едно голямо приятелство. Помагахме си във всичко – обяснявахме си взаимно по разни предмети, прикривахме се, ако някой закъснее.
Сега имам истински, искрен приятел
За пръв път разбрах какво е солидарност. Но всичко се срина, когато един ден някой беше откраднал дневника… Влязох в клас, класната веднага ме прати при директора.
Наказваха ме, защото бях крадла!
Аз? Всички единодушно заявили, че са ме видели как отмъквам дневника. Много по-късно, от човек от друг клас разбрах какво е станало. Един от съучениците ми, лидерът, както се казва, имал проблемни оценки и отсъствия и решил, че това ще го спаси. Но не помислил за последствията. А после, като осъзнал, трябвало да се набеди някой.
И така, набързо, аз съм се оказала удобната фигура, а пък класът застанал зад него, защото и баща му бил много влиятелна фигура, и всички се страхуваха от него.
Какво да правиш – явно нямах късмет. Това беше първият ми опит с приятелство и сгромолясването му с един размах.
Детето със синините…
Когато постъпих в университета, имаше един състудент, който ми се лепна от първия ден. Не беше досаден, просто се опитваше да намери общ език с мен. Непрекъснато ме информираше, ако има нещо важно… Предлагаше ми записки… Беше добронамерен. А аз му отвръщах… с какво, мислите? С грубост и дистанцираност. Карах го да се чувства точно както аз в ранните си ученически години… Е, разменяхме лекции, но дотам… Отхвърлях го…
А толкова имах нужда от приятел – но някъде там, в подсъзнанието си. Иначе бях решила да съществувам сама в този свят. И да се отдам на децата – но чуждите, не моите, каквито изобщо не планирах (за да не страдат като мен).
Завърших педагогика и се захванах да учителствам в едно начално училище. Потръгна ми и след няколко години ме взеха в частно училище. Всичко започна уж добре, но знаете ли какво се случи? Оказа се, че има оплакване от родителите на едно от най-симпатичните деца. В писменото оплакване бях обвинена, че детето се е прибрало със синини. Директорката искаше обяснение от мен – вярвам ти, каза тя, но кажи откъде идва това? Че аз откъде да знам?
Минаха ден-два, които бяха същински кошмар за мен. Бях сигурна, че детето не се е оплаквало от нищо. Не бях срещала бащата, само майката на детето. На родителската среща тя ме гледаше с не много одобрителен поглед. Е, явно не ме е харесала… Стегнах се и влязох в кабинета, където… А, това пък какво е?…
…Той какво търси тук?
Беше моят състудент – онзи, когото отблъснах. Усмихна се леко… какво ставаше?
– Здравейте, г-жо Невидова, това са родителите на Яна…
Какво? Андрей беше баща на Яна? Кога беше успял? Всъщност, бяха минали десетина години, откак завършихме. Нормално… Та какво стана в тази странна ситуация? Поговорихме – къде бурно, къде кротко – предимно с майката, защото се оказа, че тя е писала оплакването. Детето имало синини и казало, че станали в училище, та тя била убедена, че съм удряла детето. Беше дълъг и тягостен разговор. Но фактът е, че на следващия ден Андрей дойде, помоли да поговорим с него и Яна насаме…
Отидохме на двора и в рамките на две минути всичко стана ясно. Андрей определено имаше нужната педагогическа жилка, макар че във втори курс прекъсна и после започна да учи икономика. Детето спокойно обясни, че правели някаква сложна фигура с приятелки, а тя трябвало да се качи на стола… Нещо станало, столът се наклонил и Яна паднала, като се ударила на облегалката. Това е всичко. Като изяснихме това, Яна влезе в клас, а Андрей бързаше за работа, но каза, че ще мине на следващия ден през училище.
На следващата сутрин директорката дойде и ми каза:
„Проблемът е решен – оттеглиха оплакването“
… И проблемът приключи. Как стана така? Ами Андрей беше разбрал какво е причинило тази ситуация: с жена си били в развод, а тя била убедена, че аз съм причина. Аз ли? Че какво общо имам аз с тях? Андрей обясни: имал наша снимка от студентски години, която стояла в студентската му книжка. Някой беше щракал наред всички на една екскурзия. А Андрей държал на нашето приятелство и я пазел.
Когато преди няколко месеца той подал молба за развод (причините са си негова работа), жена му побесняла. А седмица по-късно, докато преподреждала един шкаф, моята снимка изпаднала оттам. Тя била убедена, че имаме връзка. И като ме видяла на родителската, решила, че трябва да ми отмъсти… Е, това е, стават грешки… Но, честно да ви кажа, всичко можеше да се стовари на главата ми по най-безумния начин, с пълна сила. А не стана, защото един човек, който ме познаваше добре и ме смяташе за приятел, ми повярва и намери истината. А аз се засрамих…
Бях толкова груба с него, а той през цялото време ме е имал за приятел. Нещо се пречупи в мен след този случай. И разбрах, че приятелството понякога е неусетно, незабележимо и остава неоценено. Но идва момент, в който сякаш разцъфва с пълна сила.
Сега имам истински, искрен приятел, който ми върна вярата, че имам право на човешка близост.
Източник: Жуpнaл
Add comment