Разбрах, че братовчед ми Тодор, който отдавна живееше в София, щял да се жени. Като получих и покана за тържеството, върнах лентата назад. В главата ми заподскачаха – как израснахме заедно на село при баба и дядо, как двамата винаги се защитавахме, как постоянно правехме бели и винаги аз изяждах шамарите като по-голям.
Бяхме ученици в гимназията, когато дядо умря. Баба беше жива и здрава и толкова проклета, че можеше да надживее всички. Бащите ни обаче решиха да делят имотите и какво разпределяха – не знам, но в крайна сметка се скараха, а на мен и Тодор забраниха да контактуваме. С времето постепенно се отчуждихме. А като
Любовта ни беше силна
заминахме да следваме в различни градове, съвсем се разминахме.
Чувахме се само по празници, не знаехме как живее другият, а и не търсехме начин да се сближим. В крайна сметка аз се прибрах при нашите, а Тодор си остана в София. Междувременно чичо се поболя, баща ми се разчувства и започна да търси помирение на стари години. То бяха сълзи, драми, разкаяния и в крайна сметка сложиха край на десетилетната война. По тази причина получихме и покана за сватбата на Тодор.
Отидохме на тържеството както си му е редът – изтупани, официални, с цветя, подаръци и усмивки. Погледнахме се с Тодор – вече бяхме зрели мъже, улегнали, сдържани, посребрели по слепоочията…
Изпаднах в ужас обаче, когато видях булката – Мария! Не можех да повярвам. Не исках това да е истина. Обичах я безумно. Моята голяма любов беше млада, чиста, непринудена! Всичко беше супер, докато живеехме в един квартал. После тя замина за София и постоянно ме навиваше да се преместя при нея. А на мен ми беше хубаво в нашия град – учех, работех, бях осигурен, живеех спокойно. Отказвах й.
Сериозното ни изпитание не бяха разстоянията. Мария забременя – бебето не беше планирано, но беше желано. За съжаление и то не я върна при мен, но и мен не ме заведе при нея. След поредната разправия тя направи аборт и си тръгна съкрушена. И двамата плачехме, но нито тя направи стъпка към мен, нито аз можех да я спра… Никога след това не се чухме, не се видяхме, на никого не казахме защо нашата прекрасна приказка изведнъж свърши.
Сега моята любима Мария стоеше до Тодор – стройна, изящна, красива, усмихната и… бременна. Побиха ме тръпки. Можех аз да стоя до нея. Трябваше аз да бъда баща на детето й.
Нашата любов заслужаваше този шанс, но… всичко е минало.
Кирил
Пишете ни и вие на po.krasivi@gmail.com
Add comment