Всички казват, че българинът е много завистлив човек, но аз се убедих в това по самата мен. Сега като се замисля, се чудя как съм могла да изпитвам такива черни чувства, при това към близки хора.
Моите кумове Стоян и Мария са заможни, имат свой бизнес и изкарват много пари. Не мога да си кривя душата, че работят като луди. Хубавото е, че и почиват царски. Още в началото на това лято си платиха пътешествие до един от най-екзотичните острови на Филипините – Боракай. Като ми каза Мария, влязох в интернет и разучих всичко за белите му плажове и приказната му природа. Колкото повече четях, толкова повече завиждах на кумовете си. Усетих, че направо се задушавам – те щяха да се излежават на шезлонги на място, което очите ми никога нямаше да видят, освен на картинка, разбира се. Започнах да отбягвам Стоян и Мария, не ми се искаше да говоря с тях, дори ги намразих, сякаш те бяха виновни, че ние с моя Валери едва
Заминаваме за Боракай
свързваме двата края.
Една вечер, докато си взимах душ в банята, Мария ме търсила по телефона. Направих се, че не съм видяла, и въобще не й се обадих. В първия момент дори се ядосах, че още рано на другия ден тя отново ми звънна. С огромно нежелание все пак й вдигнах.
Тогава тя ми съобщи, че Стоян вечерта получил инфаркт и е в интензивното. Плачеше и искаше да ме види. Хукнах, разбира се, към болницата, забравих за завистта и за Филипините. Докато бързах нататък обаче, ме измъчваше нещо – да не би аз да съм допринесла по някакъв начин за случилото се. Чувала съм, че лошите мисли и лошата енергия поразяват повече от физически удар. Ами, ако заради мен сега Стоян беше толкова зле? Сигурно аз бях виновна, че пътуването им се провали.
Слава Богу, кумът се оправи, инфарктът беше от леките – само предупреждение да намали работата и напрежението. Случи се обаче нещо, което съвсем ме разби. Стоян и Мария ни поканиха на гости с Валери и усмихнати до ушите ни съобщиха, че ни подаряват пътуването до Филипините, дори щели да ни дадат малко пари за джобни.
Било нещо като подарък за 10-годишнината от сватбата ни. Те не можели да заминат, защото лекарите не позволявали на Стоян да лети на толкова далечна дестинация. Затова двамата решили да зарадват нас. Толкова бях гузна, че ми идваше да потъна в земята от срам. Прегърнах ги и ги целунах, не спирах да им благодаря, а всъщност ми се искаше да ги помоля за прошка.
Сега не мога да спя нощем, броя дните и мечтая час по-скоро да стъпим на плажа на остров Боракай. Кумовете ми дадоха добър урок, заклех се, че никога вече няма да допусна завист в душата си.
Вера
Можете и вие да споделите историята си на po.krasivi@gmail.com
Add comment