5-те лева, които промениха живота ми!

Майка ми беше чистачка в селското училище. Двамата с нея живеехме на третия етаж в стара къща. Всеки ден тя ставаше в шест часа, връзваше косата си, обличаше все една и съща износена сива блуза и излизаше от вкъщи.

Работеше от 6.30 до 18.00. Не знам какво се случваше в училището, но когато се прибереше у дома, винаги беше тъжна. Понякога ми даваше някакви пари или ми носеше нещо за хапване, случваше се дори да се усмихне. Мама казваше, че човек е роден, за да умре, и живееше ден за ден. Домът ни беше тъжен като нея. Тъй като тя винаги беше изморена, нямаше време да почисти вкъщи. Стените бяха сиви, а ъглите – покрити с паяжини. Дори малките паячета в тях ми се струваха по-щастливи от нас. Когато мама я нямаше, опитвах да развеселя нашия дом – почиствах, пеех, усмихвах се.

Няма да забравя една зима, когато работех тайно от мама в кварталния магазин. Понякога ми плащаха, друг път ми казваха „браво“, а понякога просто ми се усмихваха. Собственикът ми повтаряше, че пътят към успеха е усърдната работа. Затова работех усърдно. Два дни преди Коледа трябваше да получа своята заплата. „Пет лева стигат ли?“ – попита ме търговецът. За мен това бяха много пари. Оставих ги на празната маса в кухнята, защото нямахме елха, и написах бележка на мама: „5 лева стигат ли?“ Когато тя се върна вкъщи, разочарован разбрах, че не ми е взела подарък. Тогава си поисках петте лева обратно, а тя ме удари.

Когато пораснах, избягах далеч от родния дом. Исках да успея в живота, не желаех да съм като майка си. Тя беше тъжна, а аз исках щастие; тя беше бедна, а аз исках пари; тя беше агресивна, а аз исках любов. Но понякога си мислех за нея, липсваше ми и не я мразех толкова силно.

Пътят ми беше самотен, но не позволих на никого да ме отклони от него. Отворих собствен магазин и вече имах много повече от пет лева. Истинският ми успех беше триетажната ми къща. Имах и прекрасно семейство – жена и две деца.

Един ден майка ми влезе в магазина – остаряла, с побелели коси и изтощени очи. Поиска хляб и извади пет лева, заедно с пожълтяла от времето бележка. На нея с моя детски почерк пишеше: „5 лева стигат ли?“ След това вкъщи с нея станахме петима.

Учех децата си да бъдат успели хора, да мечтаят. Всеки ден всеки член на семейството слагаше по един лев в стъклен буркан. За ден събирахме пет лева. Не ги харчехме, спестявахме ги. Защото пет лева не стигат, но пет души са достатъчни. И не парите, а семейството ни прави истински щастливи. То ни носи удовлетворение от живота.

Сега отново съм сам в къщата на три етажа. Вече порасналите ми деца се изнесоха отдавна и имат своя път. Майка ми почина преди време, а скоро я последва и жена ми. Обичах ги. Благодарен съм на майка си – за всеки незаслужен бой, за всеки изпълнен със сълзи ден, за всяка тъжна Коледа без подарък, че не ми върна петте лева. Именно това беше моят стимул за успех. Всяка трудност ме правеше по-силен, изграждаше характера ми, даваше ми важен житейски урок. Така стигнах своя връх. Благодарен съм и на жена си – за всяка милувка, за подкрепата, за това, че стъпи с мен на върха.

Един от вас

Разкажете ни и вие историята си на po.krasivi@gmail.com