От години живея между две жени. Имам деца и от двете и ако ме накарат да избирам при коя да остана, няма да мога, защото са ми еднакво скъпи.
Влюбих се в съпругата си Наталия още докато бяхме студенти. Беше нежна, ефирна красавица от стар софийски род. Аз пък бях обещаващ млад архитект, на когото всички предричаха бляскаво бъдеще, Казваха, че е трудно да я впечатлиш, но аз се амбицирах и я спечелих. Когато се оженихме, разбрах, че ще имам вярна, но „постна“ съпруга, която никога няма да ме дари със страст в леглото и да отговори на всичките ми горещи желания. За сметка на това пък ще е добра домакиня, перфектната майка и съпруга. Прими-рих се, защото знаех, че няма как заедно да вървят всички екстри. След това се роди дъщеря ни и семейният ми живот стана повече от скучен, защото Наталия се отдаде изцяло на малката Вера. Приемаше секса като задължение, което й тежи безкрайно, но аз се правех на разсеян и си взимах своето. Макар да имах чувството, че се любя не с жена си, а с мумия.
Може би затова, когато се . запознах с Елена, кръвта ми кипна, нищо че вече бях на 46, а тя – едва на 23. Усетих, че сме на една вълна и реших, че на всяка цена трябва да я имам. Не беше лесно да я вкарам в леглото си, но когато се случи, и двамата знаехме, че ще ни е трудно да живеем един без друг. Исках обаче да съм честен с нея, затова още в началото й казах, че съм женен, имам голяма дъщеря и за нищо на света няма да се разведа. Ели каза, че това не й пречи, разбира ме и също ще си живее своя живот. И ако срещне мъж, достоен да стане баща на децата й, ще се омъжи за него. А това между нас ще го има, докато го искаме и двамата.
Честно казано, мислех, че бързо ще се наситим един на друг, но както обикновено се случва – едно го мислиш, друго става. Разкъсвах се между двете жени в живота си и колкото повече минаваше времето, толкова повече признавах пред себе си, че не искам да губя нито една от тях. И докато се обърна, вече бях на 56. Малко след рождения ми ден Ели ме сюрпризира, че чака нашето дете. Зарадвах се, защото и аз го исках, а когато се роди синът ми, плаках – ето кой щеше да продължи рода ми! Дадох му името си без колебание. Разбира се, жена ми нищо не научи. В голям град като София не е проблем да запазиш подобна тайна. Още повече че ние с Елена продължавахме да бъдем дискретни и малко хора знаеха колко сериозни са отношенията ни. Помагах й за детето – с професия като моята парите не са проблем, помагам й и до днес.
Вече съм на 72. Не съжалявам за живота, който водих. Не знам колко още ми остава, но докато мога, ще бъда и с двете свои музи. Така ги наричам, защото всяка от тях ми даде много. Съпругата ми – спокойствие в семейството, а Елена – онази изпепеляваща любов, от която всеки мъж има нужда, за да се почувства жив.
Кирил
Add comment