Аз съм една истински щастлива жена. И едва ли някога ще ми омръзне да го повтарям, особено след ада, през който преминах. Осъзнах, че не бива да искам нищо повече от живота.
Омъжих се по любов за мъжа, когото боготворях години наред. Учехме в една паралелка и понеже той беше плейбоят на училището, съученичките се надпреварваха коя първа да го свали. Само аз не смеех да му призная чувствата си – срамувах се, а и се страхувах, че ще ме отблъсне. Вероятно защото все още имах тийнейджьрски пъпки по лицето и не можех да се похваля с кой знае каква красота. Често го наблюдавах отстрани. И тайничко се радвах, когато отхвърляше тези, които не му допадаха, без да му мигне окото. С Иван се сближихме едва на абитуриентския бал. Приятелката му се напи и започна да се сваля с момче от другия клас, той се ядоса и се лепна за мен. Знаех, че го прави напук, за да я предизвика, а не защото му харесвам, но и на това бях доволна. Само да е близо до мен.
Балът мина, приеха ни студенти и макар че останахме в града, пътищата ни се разделиха. 5 години след завършване на гимназията направихме сбирка на класа и тогава с Иван се погледнахме с други очи. Той беше възмъжал, току-що минал през казармата, а аз – красива млада жена. От досадните пъпки нямаше и помен. Танцувахме много, а накрая, когато пожела да ме изпрати до нас, не му отказах. Дори го поканих да пием по още едно. Родителите ми бяха на вилата.
Онази нощ зае особено място в спомените ми. Не предполагах, че бохем като Иван, който не излиза от заведенията и сменя мацките всеки месец, е способен на романтични чувства. Пожела да запалим свещи, да изгасим светлината, да слушаме Жан Мишел Жар… Целуваше ме и нежно, и страстно. Богатият му опит с жените явно го беше направил джентълмен в леглото. Така 6-годишните ми тайни надежди, свързани с Иван, се превърнаха в луда изпепеляваща страст. Той се влюби в мен за ужас на бившите си любовници. И след два месеца се оженихме.
Родих дъщеря ни Мила след година. Иван я обожаваше и ни носеше и двете на ръце. Нищо не ни липсваше – нито обич и внимание, нито пари. След като обаче назначиха Иван за мениджър в една от големите ни фирми, а после го преместиха в централния офис в столицата, някак неусетно той започна да се отдалечава от нас. Или поне аз така го усещах. Много ми липсваше, особено през вечерите, когато беше на поредната бизнес вечеря, или пък по командировки в чужбина. Често му се сърдех и му правех забележки за глупости – мислех си, че е спрял да ме обича.
Когато Мила тръгна в първи клас, аз се върнах на работа. Учителка съм. Колегите ме харесваха, някои от тях упорито ме сваляха, но аз не поддавах. Ядосана на Иван обаче, понякога му подмятах, че и други мъже ми хвърлят око. Дори на няколко пъти му казвах и кой точно от колегите ми се натиска. Правех го нарочно, да му напомня за себе си, да ми обърне внимание. Той все ми се извиняваше и аз, макар да знаех, че наистина има много работа, отново проявявах поредния каприз или инат. Исках го само за себе си, властно и обсебващо. Докато заради ината ми накрая почти спряхме да си говорим. Общуването ни се състоеше само в „Добро утро“ и „Лека нощ!“.
Веднъж, прибирайки се от училището, видях, че пощенската кутия е пълна със сметки. Между тях имаше и писмо от… неизвестен подател. Нямаше печат, нямаше адрес. Отворих го и зачетох: „Влюбен съм в теб, мила моя, още от първия ден, когато те видях! Моля те, обърни ми внимание най-после!“ Помислих, че е от Иванов – учителя по физическо. Той имаше най-силни мераци. На следващия ден отидох директно при него и му казах, че ако още веднъж се осмели да ми праща анонимни писма, ще кажа на директора. Той се направи на учуден и нищо не каза. След седмица обаче получих ново писмо, със същия ляв почерк: „Скъпа моя Криси, не отнемай и последната ми надежда за щастие! Защо започна да избягваш погледа ми? Защо не прочетеш в очите ми какво точно искам да ти кажа?“ И пак постъпих по същия начин – на сутринта минах първо през физкултурния салон, да скастря г-н Иванов. Той пак се изчерви и се заоправдава, че не знае за какво става дума. А през следващата седмица получих още две анонимни писма. Този път реших въобще да не говоря с него, а да ги събера всичките, да отида при директора и ако се наложи, да се направи графологична експертиза, за да докажа, че почеркът е негов. Страхувах се обаче, че някой ден съпругът ми ще отвори пощенската кутия преди мен и ако е дошло поредното писмо, той ще си помисли, че имам любовник. Вечерта сгънах писмата в един найлонов плик – вече 6 на брой – и ги пъхнах в дамската чанта, готова на сутринта да мина първо през директорския кабинет. Иван още не се беше прибрал. Минах през банята набързо да взема душ и се сетих, че трябваше да сложа в чантата си и здравната книжка, понеже имах записан час за зъболекар. Отворих библиотеката, където държах документите си, и оттам паднаха изписани листа – със същия преправен почерк, с който бяха написани и другите. Ръцете ми се разтрепераха, докато четях: „Скъпа моя Криси, това е седмото, поредно писмо, което ти изпращам. Моля те, не отнемай и последната ми надежда за щастие! Защо започна да избягваш погледа ми?…“
Боже, нима писмата бяха от Иван? Нищо не му казах, но през нощта имах чувството, че ще го задуша от целувки. Чак тогава осъзнах, че виновната съм само аз, защото отдавна бях спряла да му показвам колко всъщност го обичам. Сега го правя всяка минута, а анонимните писма – те просто спряха.
Аз наистина съм една щастлива жена.
Криси Симеонова
5 принципа на здравата връзка
Leave a reply