Женен съм за своята Силвия повече от десет години. В деня на сватбата ни едва ли имаше по-щастлив от мен, защото знаех, че прибирам у дома едно съкровище – нежно и красиво, с което исках да живея до края на дните си. Харесваше ми да я глезя, да я изненадвам с подаръци, да й правя закуска и да й я поднасям в леглото. В замяна тя ми отвръщаше с прелестната си усмивка и със страхотна любов.
Абе, и досега спор няма – в леглото жена ми е истинска магьосница, затова до ден днешен не съм и помислил за друга.
Само че когато природата е давала на съпругата ми красота и умения на любовница, е забравила да я дари с достатъчно ум. Понякога чак ме отчайва с глупостта си и с невъзможността да се справи с най-елементарни житейски ситуации. И 
ако щете, вярвайте, но тя е третото дете вкъщи. Дори на сина и дъщерята, дето са по на 5 и 7 години, акълът им сече по-бързо, отколкото на майка им. Силвия веднъж не е взела сама решение за нещо, все чака аз да поема инициатива и отговорност. Да, мъжът в семейството съм и осигурявам стабилността и парите вкъщи, ама поне да не ми звъни по двайсет пъти на ден да ме пита да пусне ли пералня, какво да купи и какво да сготви, коя риза да ми изглади и първо да подреди гардероба ли, или да пусне прахосмукачката.
Гордеех се навремето с красивата си жена, но днес вече знам, че едната женска красота не е достатъчна, трябва и поне малко акъл!
Петър
Leave a reply