Не знам защо всички любовни романи твърдят, че на 17-18 години момиче­тата могат да си изберат партньор за цял живот. Откъде ще имат този опит? Кой да ги е научил? Телата им са вече женски, но умът им е още дет­ски. Те са наивни, глупавички и безотговорни. И аз бях такава. Имах приятел, но не го вземах на сериозно. Мислех си – животът тепърва предстои, ще имам още много възможности. Защо да бързам?

Стефан беше на моите години. И за него аз бях първата любов. Тъй като той беше от съседен град, няколко години изкарахме така – писма, инцидентни срещи, телефонни разгово­ри, малко целувки… Опоз­навахме се, споделяхме, но до секс така и не стигнах­ме. През това време той завърши техникум, аз – гим­назия. После той се запи­са в университета, а мене не ме приеха и почнах ра­бота в едно предприятие.

Вече се чувствахме го­леми и самостоятелни. През лятото Стефан ме покани да отидем заедно на море и аз се съгласих с радост.

Излъгах родителите си, че заминавам с приятелка, ко­ето ми отрови курорта – не­ прекъснато изпитвах угризения, че правя нещо неред­но, грозно и срамно. Сте­фан се беше погрижил за палатка, която разпънахме на брега, на един къмпинг близо до Созопол. Да, зна­ех в общи линии какво зна­чи секс, но това, което се случи между нас, много ме разочарова. И пак искам да попитам – защо в книгите така превъзнасят първия акт? Той обикновено е бо­лезнен за момичето. Никак­во удоволствие, по-скоро усещане за нещо насилено, грозно и нехигиенично. То­гава почти се разсърдих на Стефан. Не можех да повяр­вам, че ми причини всичко това и че му е хубаво. За­почнах да го гледам с не­приязън, сякаш той беше длъжен да е по-опитен от мене и да се досети какво ми е, какво преживявам. Разделихме се почти скара­ни. Уж не бяхме скъсали, но нещата се промениха. Аз започнах да се оглеждам за друг, а той потъна в тежка депресия.

Минаха лятото, есента и в една зимна вечер Сте­фан похлопа на вратата у нас и много сериозно по­иска от родителите мй по­зволение да се оженим. Ето, тогава аз направих голямата си грешка. Казах на това добро, честно, тру­долюбиво и много мило момче, че имам други представи за брака и за бъдещия си съпруг. Нара­них го, нагрубих го, раз­плаках го.

След време заминах да уча в столицата, пишехме си писма, но вече нищо не беше същото. Смених ня­колко любовника и се убе­дих, че удоволствието от секса е възможно, но на­мирането на свестен чо­век, с когото да се разби­раш, понасяш и да градиш заедно бъдеще, е трудна работа. Започнах да виж­дам Стефан от съвсем дру­га гледна точка – той беше сериозен, отговорен, гри­жовен. Разбираше ме от половин дума, развеселя­ваха ни едни и същи неща, беше сякаш мой брат близ­нак като мислене, като от­ношение към света и хора­та. Имахме спомени, има­ше какво да си говорим.

В една пролетна неделя се бях върнала у дома, събудих се и си помислих с радост: „Имам Стефан, как­во чакам още? Да тръгвам, да поправя грешката си!“ Не можах да изтрая да до­чакам влака, взех колата на брат си и тръгнах с нея. Представях си лицето му, когато му кажех какво съм решила, как щеше да се за­радва, милият…

Къщата на Стефан ме посрещна пуста и заклю­чена, а на вратата имаше некролог. Той починал ня­колко дни по-рано, като се опитвал да спаси една жена в реката. Тя оживя­ла, но той – не.

Много години се изнизаха оттогава. И все още сънувам Стефан, а в просъница си казвам: „Няма да правя повече та­кава грешка. Ще намеря Стефан и ще му кажа, че го обичам…“ Но се събуждам и се сещам, че Стефан вече го няма.

Мариела

Избирах го с години, а го намразих още първата седмица