Докато си жив, те мъчи, а като гушнеш букета, се облича в черно и се прави на нещастна вдовица.
Преди седмица почина най-добрият ми приятел Георги и ми е много мъчно за него. Затова реших да ви пиша, пък и той обичаше да се рови в интернет и да чете за личните истории на хората и все казваше, че те са във всеки дом.
Един съсед все повтаря, че когато си отидем от този свят, ни помнят най-много месец, при това най-близките, но мисля, че човек като Георги трудно се забравя. На младини той беше пожарникар – спасявал е хора, вадил ги е от огъня. Изключително смел и добър, беше готов да си свали ризата и да я даде на този, който се нуждае от нея. И както често се случва, жена му беше истинска проклетия. Тормозеше го, харчеше му парите, които все й бяха малко, хойкаше по чужди мъже и му слагаше рога. А той, бедният, я търпеше заради двете им деца. Според мен трябваше да я изхвърли като мръсен парцал, за да поживее още.
Почина само на 64 години. Имаше диабет, високо кръвно и какво ли не – все болести, които се причиняват от стрес и ядове. Накрая получи инфаркт и не стана. Единствено му олекваше на душата, когато се съберяхме приятелите. Не сме пияници, но обичахме да седнем на чашка, да си говорим и да си попеем. Георги имаше голяма дарба. Като викнеше „Лале ли си, зюмбюл ли си“, уж сме мъже канари, а всички се просълзявахме. Тази беше любимата му песен, но знаеше много, понякога по цял нощ ги редеше една след друга. И сега осиротяхме без него. И когато той почина, решихме да го изпратим подобаващо, по мъжки. Повикахме на гробищата гайдар и искахме да попеем на Георги за последно. Обаче онази проклетия -жена му, се развика и ни изгони. Нарече ни как ли не – били сме пияници и непрокопсаници. Така и не можахме да присъстваме до края на ритуала. Оставихме я да се пропява лицемерно „На кого ме остави, Георги! Не случайно в един виц се казва, че българката е най-добра, когато трябва да те погребе. Докато си жив, те мъчи, а като гушнеш букета, се облича в черно и се прави на нещастна вдовица.
Тръгнахме си и отидохме в кръчмата. Там направихме истинското изпращане на приятеля си. Най-малко три пъти изляхме любимата му песен. Е, не както той умееше, но с много обич и от душа. Дано да ни е чул от горе! И да знае, че ние ще го помним не 30 дни, а докато сме живи.
Дончо Донев
Палавата вдовица се оказа ненаситна
Add comment