Пиша тези редове до баща си, който в края на юни ще навърши 55 години. Знам, че ако прочете това, със сигурност ще се познае.
Помниш ли, когато с мама се разведохте, бях само на 5. Малкото ми сърчице щеше да изхвръкне от тревога, когато ви чувах да се карате вечер в съседната стая. Завивах се през глава, стисках очи и запушвах ушите си. Разбирах, че се случва нещо страшно, но какво – не смеех да ви попитам. Веднъж се опитах да говоря с мама, когато дойде да ми каже лека нощ, но тя само избърса зачервените си от плач очи, целуна ме и каза, че съм още малка да разбера.
Никога няма да забравя как една вечер в стаята ми дойде ти. Седна на края на леглото ми, прегърна ме силно, погали ме и ми каза, че каквото и да се случи, каквото и да чуя, за теб аз винаги ще си остана твоето малко момиче. Когато на сутринта се събудих, теб те нямаше. Мама беше някак отнесена и не чуваше какво й говоря. Не знам защо и кога беше пристигнала баба. Зарадвах й се, но тя не се смееше, както го правеше винаги като ни идваше на гости. От разговора на двете разбрах, че никога повече няма да се върнеш у дома и ще те виждам само веднъж в седмицата. Чудех се как така и веднага след това се сетих за Влади от моята група, чиито родители бяха разведени. Значи и вие се бяхте разделили. Беше много странно, че вече не идваше да ме прибираш от детската градина, че не ми четеш приказки в неделните следобеди и не ме водиш на язовира. За пръв път ми се случваше да сме само двете с мама. Тя само плачеше и не искаше да се храни. Дори стана така, че аз се грижех за нея, а не тя за мен. Най-лошото беше, че ти не идваше да ме взимаш всяка седмица, както беше обещал, а само веднъж в месеца. В началото ме водеше на кино и на сладкарница, а после в дома на някаква жена, където имаше още две деца – малко по-големи от мен. Не разбрах защо и те те наричаха татко, след като не са ми брат и сестра. Ти се отнасяше с тях много добре. Прегръщаше ги и ги целуваше по-често, отколкото мен. Намразих ги, защото виждах как постепенно те обсебват. Мразех и новата ти жена. Тя нито веднъж не ми се усмихна, не ме нарече по име, а когато искаше да ми каже нещо, се обръщаше към теб – кажи на дъщеря си това или онова.
Ти спря да ме водиш там, когато нарязах палтото й и напълних обувките на децата й с лепило. И все по-рядко ме извеждаше, докато накрая съвсем престана. Не дойде и на първия ми учебен ден, нито на първото ми детско парти, което мама направи за десетия ми рожден ден. Аз обаче продължавах да те обичам, защото беше моят татко. Един ден, когато си тръгнах от училище, не се прибрах у дома, а дойдох до блока, в който живееше с другото си семейство. Седнах в пицарията отсреща, защото исках само да те зърна. Не беше ми се обаждал няколко месеца. Тогава те видях да излизаш от входа с онова момче. Исках да хукна към теб, но ти го прегърна и двамата отидохте на площадката да ритате топка. Смеехте се и явно си говорехте нещо по мъжки. А аз стоях, залепила лице на стъклото на пицарията, и усещах колко си далеч вече от мен и че може би отдавна не си мой. Но дори и тогава не спрях да те обичам. Не казах на мама, че съм идвала, но вечерта не можах да заспя и си мислех, дали когато целуваш чуждите деца, си спомняш и за мен – твоята дъщеря, която вече не целуваш и не прегръщаш?
Оттогава минаха много години, татко. Отдавна не съм малкото момиче, което си задаваше въпроси без отговори. Преживях няколко любови, направих своите грешки и със сигурност имам още какво да науча от живота. Но най-важното е, че се опитах да те разбера и успях да ти простя, задето ме забрави. Защото просто те обичам.
Твоята дъщеря
Ще оставя родната си дъщеря без наследство
Add comment