Пиша тези редове до баща си, който в края на юни ще навърши 55 години. Знам, че ако прочете това, със сигурност ще се познае.

Помниш ли, когато с мама се разведохте, бях само на 5. Малкото ми сърчице щеше да изхвръкне от тревога, ко­гато ви чувах да се карате ве­чер в съседната стая. Зави­вах се през глава, стисках очи и запушвах ушите си. Разбирах, че се случва нещо страшно, но какво – не смеех да ви попитам. Веднъж се опитах да говоря с мама, ко­гато дойде да ми каже лека нощ, но тя само избърса за­червените си от плач очи, целуна ме и каза, че съм още малка да разбера.

Никога няма да забравя как една вечер в стаята ми дойде ти. Седна на края на леглото ми, прегърна ме сил­но, погали ме и ми каза, че каквото и да се случи, как­вото и да чуя, за теб аз ви­наги ще си остана твоето малко момиче. Когато на сутринта се събудих, теб те нямаше. Мама беше някак отнесена и не чуваше какво й говоря. Не знам защо и кога беше пристигнала баба. Зарадвах й се, но тя не се смееше, както го правеше винаги като ни идваше на гости. От разговора на две­те разбрах, че никога пове­че няма да се върнеш у дома и ще те виждам само веднъж в седмицата. Чудех се как така и веднага след това се сетих за Влади от моята гру­па, чиито родители бяха раз­ведени. Значи и вие се бях­те разделили. Беше много странно, че вече не идваше да ме прибираш от детската градина, че не ми четеш при­казки в неделните следобе­ди и не ме водиш на язови­ра. За пръв път ми се случ­ваше да сме само двете с мама. Тя само плачеше и не искаше да се храни. Дори стана така, че аз се грижех за нея, а не тя за мен. Най-лошото беше, че ти не идва­ше да ме взимаш всяка сед­мица, както беше обещал, а само веднъж в месеца. В на­чалото ме водеше на кино и на сладкарница, а после в дома на някаква жена, къде­то имаше още две деца – мал­ко по-големи от мен. Не раз­брах защо и те те наричаха татко, след като не са ми брат и сестра. Ти се отнасяше с тях много добре. Прегръща­ше ги и ги целуваше по-чес­то, отколкото мен. Намразих ги, защото виждах как посте­пенно те обсебват. Мразех и новата ти жена. Тя нито веднъж не ми се усмихна, не ме нарече по име, а когато искаше да ми каже нещо, се обръщаше към теб – кажи на дъщеря си това или онова.

Ти спря да ме водиш там, когато нарязах палтото й и напълних обувките на деца­та й с лепило. И все по-ряд­ко ме извеждаше, докато на­края съвсем престана. Не дойде и на първия ми учебен ден, нито на първото ми дет­ско парти, което мама напра­ви за десетия ми рожден ден. Аз обаче продължавах да те обичам, защото беше моят татко. Един ден, когато си тръгнах от училище, не се прибрах у дома, а дойдох до блока, в който живееше с другото си семейство. Сед­нах в пицарията отсреща, защото исках само да те зърна. Не беше ми се обаж­дал няколко месеца. Тогава те видях да излизаш от вхо­да с онова момче. Исках да хукна към теб, но ти го прегърна и двамата отидох­те на площадката да ритате топка. Смеехте се и явно си говорехте нещо по мъжки. А аз стоях, залепила лице на стъклото на пицарията, и усе­щах колко си далеч вече от мен и че може би отдавна не си мой. Но дори и тогава не спрях да те обичам. Не казах на мама, че съм идвала, но вечерта не можах да заспя и си мислех, дали когато целу­ваш чуждите деца, си спом­няш и за мен – твоята дъще­ря, която вече не целуваш и не прегръщаш?

Оттогава минаха много го­дини, татко. Отдавна не съм малкото момиче, което си задаваше въпроси без отго­вори. Преживях няколко любови, направих своите греш­ки и със сигурност имам още какво да науча от живота. Но най-важното е, че се опитах да те разбера и успях да ти простя, задето ме забрави. Защото просто те обичам.

Твоята дъщеря

Ще оставя родната си дъщеря без наследство