Доскоро не се връзвах на приказки за магии, ама животът така ме завъртя и така натика главата ми в блатото, че вече вярвам на всичко.

Бях весело момче, от тия, дето им викат душата на компанията.

Учех в професионална гимназия по транспорт, защото единственото нещо, което ме интересуваше, бяха автомобилите. Специалните предмети ми вървяха и имах все шестици. По другите ми пишеха по някоя тройка по милост. Така стигнах до дванадесети клас. Тогава дойде една млада и красива учителка по математика. Ама толкова красива, че всички я оглеждахме. Движеше се из стаята, въртеше си дупето, а ние ококорени следяхме движенията й и въздишахме. Имаше навик, като седне на бюрото да пише в дневника, да си разтваря коленете. Тогава направо примирахме и в междучасията спорехме дали носи бельо, или не.

Аз, нали съм душата на компанията, казах, че има начин да проверя дали ходи с бикини, прашки или е просто без.

Преди часа й сложих едно огледало под бюрото. Влезе госпожицата, поздрави ни усмихнато, седна зад бюрото, поразтвори краката си по навик и аз видях каквото трябва. Тъкмо умирах от кеф как в междучасието ще съобщя на всички, тя взе, че мръдна, Токчето й опря в огледалото, то се счупи и… Стана тя, каквато стана. Не съм страхливец и си признах, че аз съм сложил огледалото. Изключиха ме, по-точно минах в самостоятелна форма на обучение. Математиката обаче никак не ми вървеше и госпожицата без всякакво затруднение ми пишеше двойка след двойка.

Тогава баща ми реши да ми търси работа, защото беше убеден, че скоро няма да завърша. Взеха ме за продавач на авточасти, защото от това разбирах. Всичко уж вървеше добре, но собственикът на магазина направи една вътрешна ревизия и излязоха много липси. Честен кръст, казах му аз, нищо не съм откраднал. Вярвам ти, вика но откъде са тогава липсите? Спорът беше излишен.

Баща ми плати сериозна сума, няколко пъти повече от заплатата ми.

Ядосваше се, тюхкаше се и накрая реши да продаде нивите и да ми купи камион – сам да съм си чорбаджия. Започнах да правя превози и понеже бях коректен, хората ме търсеха. Взех дори да заделям по малко пари. Една вечер се прибирах и видях, че мои приятели пият бира в кварталната кръчма, на двеста-триста метра от нас. Махнаха ми да спра. Спрях, а те ме викнаха да сляза и да почерпя, че да ми върви като по веда. Отвърнах им, че трябва да отида да оставя камиона. Те взеха да ми се подиграват, че се страхувам да преместя машината на 200 метра след една-две бири. Седнах и почнахме с по една бира. След това преминахме на водка… Не помня по колко сме изпили, но затворихме кръчмата. После ме навиваха да оставя камиона ама тогава пък аз им отвърнах раздразнено, че винаги мога да го карам, особено пък сега – на двеста – триста метра от вкъщи. Качих се сербез, запалих, потеглих и тъкмо завих към нас, когато ме спряха катаджиите… Дрегерът показа над два промила. Осъдиха ме по бързата процедура. Баща ми стана като градоносен облак и този път му идеше да ме гръмне с ловната пушка Ама потисна яда си човекът и ми каза: „Иване, май са ти направили черна магия. Как инак да си обясня защо все на тебе ти върви от лошо на по-лошо.“ Препоръчаха ми една баба – живееше в края на града и разваляше черни магии. Отидох при нея, а тя първо си поиска парите. Взе ги, после прави разни работи и рече: „Леле, от лошо по-лошо. Трябва да я прогоня тая страшна пущина…“ Плю бабата на пръста си и почна с тази плюнка да разтрива челото ми и да бае: Тръпнала баба из крив път, дето птиче не пее, дето куче не лае… Ако е от мъж магията, търбухът му да се пукне, ако е от жена оная работа да й се пукне“ Както си баеше, бабата се срути на пода и издъхна. Мислех, че това е от развалянето на черната магия, ама тя направо си умря. Позвъних на 112. Дойде линейка след това и полиция. Накрая цъфнаха синът и дъщеря й. Започнаха да ровят навсякъде. Измъкнаха скътани пари, броиха ги и… след като ги прехвърлиха няколко пъти, ме обвиниха, че съм взел голяма част от тях. Сега ме разследват и за тия пари, които нито съм, видял, нито пък съм взел.

Вече нямам никакво съмнение, че се въртя в обръча на черната магия, и се чудя дали ще се намери някой да ме измъкне от него… То бива-бива чудо, ама чак като моето не бива – млада даскалица ме почна, бабичка ме довърши.

Иван