Вече четири години мъжът ми Камен работи в чужбина. Мога да кажа, че и за двама ни решението да замине беше много трудно.
Опитвахме какво ли не, за да избегнем тази раздяла, но в един момент буквално ударихме дъното. Беше тъкмо преди Коледа – аз за пореден месец не получих заплата, а Камен беше предупреден, че ако до 31 -ви декември не изплати дължимите четири наема на магазина, който държеше, хазяите ще си ги потърсят по съдебен ред. Най-накрая стигнахме ръба – пари отникъде, задължения колко щеш.
И то навръх празниците, още повече че и големият ни син е Христо и имаше имен ден… По-черен период в живота си не помня. Децата се опитваха да ни окуражават, но ситурацията беше направо трагична. Тогава Христо започна да търси каквато и да е работа, реши, че ще отложи сесията, ако може, ако не – ще прекъсне. Оказа се, че може да бъде ски-учител в един австрийски курорт, но трябваше на 1 -ви януари да е там. Лутах се между страха и надеждата. Камен взе пари назаем от братовчед си, за да плати наема, с Христо и с малкия ни син Георги се хванаха и до 29-и декември опразниха помещението.
На 30-и мъжът ми и големият заминаха с автобус. Колкото и да не искам да си спомням онази Нова година, не мога да я забравя. По сто пъти им звънях, за да разбера къде са, как са, студено ли им е по границите. На 31-ви получих SMS, че са пристигнали. В полунощ им се обадих, за да си кажем все пак „Честита Нова Година“ – откакто сме семейство, за първи път я посрещнахме разделени. Звънях упорито, докато операторът ме изключи, но никой от моите мъже не отговаряше. Накрая чух Камен, но гласът му беше като на пребито куче – едва говореше. Оказа се, че доста тежко са пътували и след пристигането веднага заспали като заклани…
Така започна гурбетът на нашето семейство. Оттогава Христо периодично пътува – през зимата е ски-учител, през лятото – спасител. А Камен се устрои в едно подредено и скучно градче, хората го приеха и на практика той работи там целогодишно. Идва си около Великден и през август, когато е голямата ваканция. Тази година обаче го чакахме около 25-и, защото подготвяхме годеж на Христо около Кръстовден – именния ден на приятелката му Кристина. Не знам дали това събитие, или като цяло животът ми напоследък ме развълнува. Все повече се замислях, че не съм си представяла да Виждам мъжа си два пъти в годината.
При предишните идвания се опитвах да говоря с него, че това просто не е нормално, че трябва да има някакъв начин да се съберем – или тук, или там, но ми дотегна да съм сама. Обади се и някаква стара, уж преживяна ревност. Все пак Камен е на 51, хубав мъж, здрав, представителен, забавен, работлив, а иначе – душата на компанията. Откъдето и да го погледна, беше супер ако не за съпруг, то поне за любовник. А и той не е от мъжете, които на тази възраст са отписали жените и секса. За мен се отнасяше същото – аз съм на 47, изглеждам добре за възрастта си и ако все още съм му вярна, то е само защото не ми се връзва на възпитанието и на морала да се занимавам с други мъже, докато съм омъжена за Камен. Но този живот определено не ми харесваше. Бях решила, като си дойде, този път ребром да поставя въпроса – или се прибира, или ме взима при себе си. Третата възможност е да се разведем, така че никой да не се чувства виновен и да няма скрупули спрямо другия.
Преди да тръгне, Камен се обади, че този път ще пътува сам, така че има достатъчно място в колата, няма да ограничава поръчките ми. Уточнихме се кога и как ще се чуваме. Продължих с подготовката на годежа и колкото пъти се сещах, че мога да поръчвам каквото поискам, толкова пъти се вбесявах. Потривах ръце и си мислех, как само като го видя, ще го кача на черешата – хич да не си мисли, че ще ме омилостиви с разни порадъчета и глезотийки. Не и този път. Или се събираме като хората, или всеки си хваща пътя. Синовете ни вече го направиха, така че няма за пред кого да се оправдаваме, че живеем като ергени.
По времето, когато по мои изчисления Камен вече трябваше да наближава българо-сръбската граница, звъннах на мобилния му телефон. Чух само едно „ало“ и връзката прекъсна.
Очаквах той да се обади, но като не го направи, отново го набрах. Телефонът звъня дълго – никой не се обади. Реших, че като шофира, не е удобно да говори, и изчаках. След два-три часа опитах да се свържа, но Камен пак не се обади… Оплаках се на синовете ни, а те ме подлудиха с успокоения като за малоумна – може да няма батерия, може да е го изгубил, може да са му го откраднали. Нито една от тези възможности не се връзваше с мъжа ми – той е стриктен, точен, внимателен. Дори вбесяващо пунктуален понякога.
Ден и половина след нормалното време за пристигане от Камен нямаше никаква вест. През тези часове ние направо откачихме – първо аз, после и момчетата. На всичкото отгоре няма на кого да се. обадим, кого да попитаме, няма къде да вървим. Синовете ми предложиха да тръгнат към Белград, ама това беше пълна глупост. Но пък да стоим със скръстени ръце, да чакаме незнайно какво и да се молим телефонът да звънне, беше непоносимо. В този ден и половина осъзнах, че не мога да се разделя с Камен. Такъв ужас изпитвах от мисълта, че може да му се е случило нещо лошо и да го загубя, че забравих всичко, което бях решила да му наговоря, като си дойде. Молех се само да се обади отнякъде и да се върне жив. Колкото по-дълго телефоните мълчаха, толкова по-безнадеждно ми изглеждаше всичко. Трябваше ми само едно обаждане, не исках нищо повече. На цената на един мобилен разговор щях да му обясня, че го обичам и че колкото и да ми е трудно, искам да знам, че се връща при мен, а не, че сме се разделили…
Когато се звънна на вратата, толкова не бях на себе си, че в момента, в който отворих, казах „Ало“. Камен стоеше жив и здрав срещу мен и можах само да се хвърля на врата му. А той веднага започна с обясненията – всичко било поредица от нелепи случайности.
Първо се повредила колата, спрял в сервиз, а когато съм му се обадила, просто изпуснал телефона и затова връзката прекъснала. Апаратът обаче паднал през решетките в един от каналите и нямало начин да се извади. Монтьорът му предложил своя телефон, но тогава Камен установил, че не знае нито един от номерата ни наизуст – всички координати били в указателя. На всичкото отгоре повредата се оказала сериозна… Така след ужасни часове на тревога и отчаяние открих колко ми е скъп мъжът ми. Разбрах, че не само още го обичам, а и че за нищо на света не искам да се развеждам с него. Ако не беше номерът с телефона, може би щях да допусна огромна грешка. Едно обаждане, поточно липсата му, сложи нещата на правилните места. Слава Богу!
Жанета
Първата година от сватбата – трудното щастие
Add comment